Луис стреля. Куршумът удари сина в гърдите и го отхвърли към отсрещната стена. Тялото му се плъзна по нея и тежко се свлече на пода. Бялата риза почервеня отпред, очите замръзнаха в недоумение. Лорета Хойл излезе от вцепенението, прегърна главата му и високо зарида. Майкъл опита да каже нещо, но само потръпна и издъхна. Жената изпищя и заплака още по-силно. Детектива се приближи и ритна встрани падналия на пода пистолет.
Бащата с мъка се надигна в леглото. Силно зачервените, подпухнали очи огледаха стаята. Изпод завивките се подаде бледа, тънка ръка и свали маската. Чу се хрипаво дишане, сетне прозвуча слаб глас.
— Момчето ми… — рече Лийхейгън и от очите му потекоха сълзи.
Луис пристъпи напред.
— Причината за всичко това сте вие — рече той отчетливо.
Старецът впи очи в него. Беше почти напълно плешив, само няколко дълги бели косъма лепнеха по голото теме. Кожата белееше, почти прозрачна, безкръвна, лишена от топлина. Очите обаче пламтяха на изпитото, сухо лице. Болестта бе надвила тялото, но не и духа. В погледа се четеше болка и разочарование. Лийхейгън си даваше сметка, че едва ли му остава да живее още много. Физическата форма едва поддържаше живота в излинелия, полумъртъв организъм.
— Ти си същият, който уби и другия ми син, моя Джон — заговори старецът, като с мъка артикулираше думите.
— Точно така.
— Поне знаеше ли защо го убиваш?
— Няма значение. Сега е мъртъв и другият. Но както казах, причината е у вас самия.
Лийхейгън посегна към маската и я притисна към лицето си, като жадно загълта животоносещия газ. Настъпи тишина, прекъсвана само от мъчителното дишане. След малко успя да го нормализира и отново свали маската.
— Ти ми отне всичко — промълви той.
— Но сте жив.
Лийхейгън опита да се изсмее, но се получи нещо като хриптяща кашлица.
— Жив, а? Това живот ли е? Просто бавна смърт.
Луис го изгледа продължително и изведнъж попита:
— Защо планирахте да ни убиете именно тук?
— Питаш защо, а? Исках да пролея кръвта ти върху гроба на моя Джон. Да я попие земята, дето покрива костите му. Да знае, че съм отмъстил за него.
— А Хойл?
Милионерът преглътна с мъка, гърлото му беше съвсем сухо.
— Хойл ли? Той е добър приятел. Верен.
Споменаването на това име, макар и само за миг сякаш му даде нова енергия.
— Това не е краят. Ще наемем други. Развръзката тепърва предстои.
— Само че сега сте сам — процеди Луис. — Ред е на Хойл. И приключваме.
Нещо изгасна в очите на Лийхейгън. Даваше си сметка, че казаното е самата истина. Извърна глава към мъртвия си син, сетне вдигна очи нагоре, сякаш виждаше и другия. И с огромно, последно усилие отново се надигна от леглото, като протегна ръка към Луис.
— Тогава убий и мен — помоли той с угаснал глас. — Няма смисъл. Моля, прояви милост…
Не издържа на физическото усилие и падна назад върху възглавницата, но очите му останаха заковани във високия мъж край леглото.
— Моля! — повтори той.
Луис се замисли за миг. После кимна и бавно затисна с длан устата на милионера, а с палец и показалец защипа потръпващите му ноздри, прекъсвайки достъпа на въздух. Лийхейгън примига, но това бе знак на съгласие. Агонията продължи няколко секунди: опита се да поеме дъх, не успя. Тялото му се разтресе в конвулсии, пръстите се вкопчиха в леглото, очите се отвориха широко. В смъртта тялото като че се смали още повече.
В същия миг на вратата се показа Уили. Беше дошъл, разтревожен от тишината след първите изстрели, колкото да стане свидетел на последния жест на Луис. Но за механика с посърналото лице и отчаяните очи той имаше съвсем друг смисъл. Едно бе да убиваш въоръжени хора, които стрелят срещу теб, съвсем друго да отнемеш живота на стар, немощен мъж. И то по този начин, сякаш гасиш пламъчето на свещ. Това бе извън границите на разбираемото, на човешкото. То бе и край на връзката му с тези мъже. Не би могъл повече да понася присъствието им в своя живот. Както не би могъл да носи и бремето на собствения си грях — убийството на онзи човек на пътя.
Луис отмести длан и внимателно, почти нежно, затвори клепачите на покойника. После се обърна към Паркър, за да му каже нещо, а в същото време Лорета Хойл направи отчаян ход. Очите й блестяха неистово, приличаше на обезумяло диво животно. Ръката й се измъкна изпод тялото на мъртвия Майкъл с пистолет, пръстът й беше на спусъка. Синът явно е имал второ оръжие, сигурно затъкнато в колана на панталона отзад.