Куршума обаче пое Уили Бру, който междувременно вървеше към леглото. Той пръв засече движението на ръката й и застана пред Луис. В постъпката му нямаше нищо драматично, нито героично. Направи го спонтанно, инстинктивно, без да мисли и не за да го спаси. Истината бе, че за частица от секундата прозря в това изход и начин на изкупление. Така заплащаше собствения си грях.
От врата му бликна кръв, инерцията го отхвърли назад върху Луис. Той го пое и внимателно свали тялото на пода. Изтрещяха още два изстрела — Ейнджъл и Детектива реагираха почти едновременно. Лорета умря на място.
Луис опита да разкопчае ризата на ранения, но той го отблъсна, полузадавен в собствената си кръв. Ейнджъл и Детектива се наведоха и хванаха ръцете му. Уили усещаше наближаващата смърт и стисна пръстите им с последни сили, понечи да проговори, не успя.
— Спокойно, Уили — шепнеше Паркър. — Спокойно, приятелю…
Умиращият се опита да поеме въздух, лицето му потъмня от усилието, чертите му се разкривиха мъчително.
— Не се съпротивлявай, Уили — отново прошепна Детектива. — Още малко и ще настъпи облекчение…
Тялото на механика се изви и сякаш омекна, отпуснато в ръцете на Луис. Това беше краят на Уили Бру.
30
Трупа завиха в бял чаршаф и го положиха в каросерията на камион, който намериха зад къщата. На волана седна Ейнджъл, Детектива — до него. Луис се качи отзад при покойника. Бързо и безпроблемно стигнаха до мястото, където чакаха братята Фулси и Гарнър. Те видяха попилата в белоснежната материя кръв, но не посмяха да коментират.
— Никой не се е появявал — докладва Джаки. — Бяхме готови, но не стана нужда.
В това време, сякаш предизвикан от думите му, в далечината се появи кортеж автомобили. Отпред се движеха два черни експлоръра, следвани от три също черни форда. Настръхнали, Тони и Поли посегнаха към оръжието си.
— Оставете! — просто нареди Луис.
Колите спряха недалеч от тях. От първия експлорър излезе мъж в дълга черна връхна дреха и в движение сложи мека шапка, за да се предпази от дъжда. Луис тръгна насреща му.
— Май посещението е било ползотворно — вместо поздрав рече Милтън.
Луис го изгледа продължително, с безизразно лице. Двамата стояха на половин метър разстояние, но всъщност помежду им зееше огромна пропаст.
— Защо си тук? — запита Луис.
— Други хора задават въпроси. Току-така не се обявява война на човек като Артър Лийхейгън, че пък и никой да не забележи. Той жив ли е?
— Мъртви са и той, и синът му, и дъщерята на Никълъс Хойл.
— Аха. Не бих очаквал друг резултат от теб.
— И Блис също.
Милтън примига, но този път премълча.
— Сега ти отговори на въпроса ми — продължи Луис. — Защо си тук?
— Може би изпитвам угризения. Гузна съвест, знаеш.
— Ти изобщо нямаш съвест.
Милтън кимна, сякаш потвърждаваше думите на Луис.
— Ами тогава наречи го както искаш: професионална колегиалност. Услуга. Приключване на въпроса. Няма значение кое ще избереш.
— Ти ли поръча убийството на Джон Лийхейгън?
— Аз.
— Балънтайн за теб ли работеше?
— В дадения случай, да. Беше буфер между нас и теб. Винаги можем да го отречем.
— Гейбриъл знаеше ли?
— Предполагам, че подозираше истината. Но пък си даваше сметка, че няма да е много разумно да проверява.
Милтън погледна към къщата на Лийхейгън и за миг очите му се промениха, станаха далечни и някак отнесени.
— Всъщност нося неприятни новини. Гейбриъл почина през нощта. Съжалявам.
Кръстосаха погледи и се гледаха доста дълго, без да проговорят.
— Е, и какво сега? — запита най-сетне Луис.
— Нищо. Свободен си.
— А официалната версия?
— Мафиотска война. Лийхейгън се е сблъскал с неподходящи хора от конкуренцията. И без това беше затънал до гуша в престъпна дейност като наркотици и трафик на хора. Винаги можем да кажем, че са го ликвидирали руснаците. Едно птиченце ми каза, че и ти си ги познавал отблизо. Вярвам, че ти звучи напълно правдоподобно, нали?
— Ами оцелелите?
— Ще си траят. Пошушваме им някои нещица и готово. За това ни бива.
Милтън се обърна и махна с ръка към автомобилите. Първите два форда незабавно поеха към къщата на Лийхейгън.
— Чистачи си водиш… — замислено подхвърли Луис. — Имам още един въпрос.