— Виждам — отвърна другият и протегна ръка. — Казвам се Луис.
Уили не бе човек, който би проявил ненужна грубост. Затова я пое и стисна.
— Вижте, приятно ми е да се запознаем, обаче това не променя нещата — рече той. — Късно е. Бих ви поканил да наминете утре, обаче не съм сигурен дали изобщо ще бъда тук.
— Да — кимна Луис. — Чух, че имате неприятности. Аз обаче мога да помогна.
Уили настръхна. Представи си какво ще последва. Предостатъчно бе слушал за лихварите обирджии. Ще ти пуснат пари срещу огромна лихва, все едно да си пъхнеш главата в разтворената паст на акула. И без това жена му ще отмъкне половината от това, което има, а този тип иска да му отнеме и останалото.
— Не зная какво са ви казали — уклончиво измънка Уили. — Мога и сам да се оправя с проблемите. Моля да ме извините, но имам сметки да дописвам и…
Понечи да му обърне гръб, но се досети, че това ще бъде още по-лошо. На такъв гръб не се обръща — може да получиш нож в него. Не че беше страхливец. Но в чернокожия имаше и нещо друго, много по-особено. Едва ли беше лихвар, не приличаше на типичен мошеник. Тук личеше истинско достойнство и още нещо, неуловимо. Не, не бива да го отпъжда. По-добре да се измъкне с любезни, учтиви приказки. Ще се понапъне, ще се справи.
— Вие ще загубите сервиза — изведнъж каза Луис. — Не бих искал това да стане.
Уили въздъхна, нещата се усложняваха.
— Че защо, какъв интерес имате?
— Да речем, че съм добрият самарянин. Грижа се за клиентите от района.
— Ами кандидатирайте се за кмет! Веднага ще гласувам за вас.
Чернокожият се усмихна.
— Предпочитам да не си навирам носа в публичното пространство.
Уили го изгледа отново и кимна.
— Аха, мисля, че се досещам.
— Ще инвестирам във вашия бизнес. Предоставям половината сума от реалната му стойност. В замяна ще ми изплащате годишна лихва от един долар — докато дългът се погаси.
Долната челюст на Уили буквално увисна. Какъв е този тип и за какъв го взима? Или е най-печената акула сред лихварите, или в предложението има някаква скрита дяволия. Каква ли? Такава, дето сигурно ще го унищожи.
— Един долар годишна лихва… това е… — измърмори той едва чуто.
— Разбирам какво подозирате. Че е капан. Ще ви оставя да помислите тази нощ. Чух, че съпругата ви е дала четирийсет и осем часов срок. Май не съм толкова щедър, колкото нея, а?
— Жена ми щедра, а? И това си го бива — кисело рече Уили.
— Сигурно сте имали хубави мигове заедно — рече Луис с каменно лице.
— Имахме — отвърна Уили. — Отдавна беше.
Луис извади визитка с образа на крилат ангел, чийто крак размазва змийска глава. Изписан телефон и нищо повече.
— Няма име — констатира Уили.
— Няма — съгласи се другият.
— Бизнес визитка без име. Не е ли трудно да се печели така?
— Трудно, а? Така ли мислите?
— Какво работите? Змии ли убивате? — изтърси Уили, без да мисли, и веднага жестоко съжали.
От устните му се отдели едно горчиво, беззвучно „Дявол ме взел!“. За Бога, не може ли да си държи проклетата човка затворена!
— И така може да се каже. Борба със зловредници например — такъв ми е бизнесът.
— Аха, вредни гадини, като например животински контрол?
Мъжът протегна ръка за довиждане. Уили беше като замаян, но я хвана.
— Луис, а? — измърмори той. — Само Луис ли?
— Само Луис — отвърна високият мъж и добави: — Аха, да не забравя, от днес аз съм новият собственик на сградата, а вие — мой наемател.
Това бе началото на цялата тази история.
Уили наплиска лицето си с вода. Отвън долитаха смях и приказки. Гласът бе на Арно, който изказваше крайно неласкаво мнение за нюйоркските „Мете“, като комбинираше името на бейзболния отбор с вариации на трибуквена нецензурна дума. Арно беше майтапчия и се гордееше с ерудицията си, най-вече когато беше на четвъртата водка. И въпреки че приличаше на застаряващ плъх, знаеше повече думи и от най-дебелия „Уебстър“, при това дълги и сложни, като например „копулативен“ и „карнален“.
Уили бе ходил на гости в апартаментчето на Арно само веднъж. Тогава върху главата му се изсипа водопад от книги, без малко да му счупи черепа. Беше застанал пред една лавица, а наоколо навсякъде вестници, книги, пак вестници, дебели томове и тук-таме по някоя автомобилна част. Макар и рядко, понякога Арно закъсняваше за работа, а Уили винаги си го представяше да лежи на пода, затрупан от десетки енциклопедии или, не дай Боже, приклещен в капана на избухнал в онова мъничко пространство пожар. Само си представете една искра и всичките му вестници!