Отново погледна в огледалото. В долния ъгъл някой беше написал с червило: „Джейк е мъжка курва!“ Сигурно е била жена. Пък и мъж да е, голяма работа. Хомосексуалистите вече не го притесняваха, както преди години. Нещата се бяха променили. Всеки да прави каквото си знае! — това му беше лозунгът днес. Нали и спасителят на бизнеса му Луис също беше гей. Имаше приятел и партньор на име Ейнджъл и двамата живееха заедно като семейна двойка. Не че е имало сватбени камбани, цветя, църква и съобщение в неделния „Ню Йорк Таймс“, ама на — бяха като семейство. „Заедно убиват, заедно спят!“ — се бе изцепил веднъж пийналият повечко Арно, а Уили се стресна и дълго се оглеждаше гузно. Пък като стана дума за пиене, Луис му беше спасил и живота — защото по онова време около развода Уили вече попийваше здраво, на ден отиваше по бутилка бърбън „Фор Роузис“. Всъщност той винаги е имал слабост към алкохола и ако не бяха Луис и Ейнджъл, Бог знае как и къде щеше да свърши. Отново се огледа дали отнякъде няма да изскочат високата елегантна фигура и по-дребната — винаги заедно. Вече не го плашеха както навремето, но пък избягваше да мисли лошо за тях. Още тогава внимаваше да не ги обиди с нещо, да не нарани чувствата им. Все пак му бяха благодетели. Същото бе казвал и на Арно — да си мери приказките, когато е на градус. Арно се извини и оттогава не се беше изпускал. А Уили понякога си казваше, че какво пък толкова — помощникът му говореше истината, нали?
В този миг вратата на тоалетната се отвори, показа се главата на Арно.
— К’во, по дяволите, правиш тук още, бе, шефе? — запита той.
— Мия си ръцете.
— Колко време ги миеш, бе? Хайде идвай, хората чакат!
В същия миг зърна надписа на огледалото и запита:
— Кой е тоя Джейк? Ти ли написа това?
Веднага отскочи, за да избегне полетелия към него сапун. А Уили Бру — юбиляр на 60 лазарника и отдавнашен съдружник на двама от най-смъртоносните мъже в града — закрачи към масите, където го чакаше компанията за празника.
3
Самата кръчма беше мрачна и така беше винаги. Дори и лете, при най-силно слънце, дебелите стъкла на прозорците трудно пропускаха светлината. Енергията й се губеше досущ като тази на ранните пиячи, погълнали алкохол още на обед и сетне вече негодни за сериозна работа. И като изключим мястото непосредствено около двойните летящи врати, никоя друга част на заведението не бе виждала естествена светлина вече повече от половин век.
Но въпреки това в „При Нейт“ не беше тъмно, нито безрадостно. Над бара целогодишно святкаха гроздове бели лампички, на всяка маса имаше свещ в стъклен абажур върху метална основа във формата на широк свещник. Основата бе завинтена в дървото с трисантиметрови винтове (мярка против подпийнали клептомани), а свърши ли поредната свещ, келнерките бързаха да я подменят. През почивните им дни същото вършеше Нейт — дребен мъж на шейсетина години с издължени уши и остър поглед, за когото вървяха различни приказки. Например, че още докато бил на служба във флота, веднъж при кръчмарско сбиване отхапал нечий нос. Не се знаеше вярно ли е или не, защото никой не смееше да го запита. Нейт бе любезен и приказлив, щом ставаше дума за спортни резултати, за ненормалниците от Нюйоркското кметство и разни други висши администратори, за общи приятели и семейни новини. Но опиташ ли да интимничиш с него, лицето му се вкаменяваше и той се оттегляше зад бара, а дръзналият да навлезе в деликатни теми сконфузено млъкваше. „При Нейт“ не е такова място, обичаше да казва самият той, без да уточнява какво точно има предвид. А постоянните клиенти си знаеха урока и никога не прекрачваха прага на търпимостта му.
И заведението, и собственикът бяха реликви от други времена, когато тази част на Куинс беше почти стопроцентово ирландска. Индийците, афганистанците, мексиканците и колумбийците пристигнаха доста по-късно, за да нацепят територията на малки анклави.
Самият Нейт обаче не беше ирландец и не празнуваше деня на св. Патрик както в ирландските кръчми. Атмосферата в неговия бар се дължеше по-скоро на определено състояние на духа или да речем на по-специално отношение към света. И затова в един постоянно променящ се град, с чуждестранните му миризми и недодялания акцент на външни хора, „При Нейт“ олицетворяваше стабилността. С други думи, барът принадлежеше към една по-стара епоха. Хората идваха в него, за да пийнат качествена напитка и да похапнат вкусно, без да се опасяват за холестерола и поредните дивотии на модните диети. И още нещо: доброто поведение бе задължително в заведението. Ако някой ругаеше, правеше го много тихо, особено в присъствието на дами. Сметката се плащаше на излизане, прието бе да се оставя подходящ бакшиш. Столовете бяха удобни, тоалетните — винаги чисти, от време на време се появяваха графити, но пък какво толкова? Нейт правеше чудесни коктейли, ръката му бе точна при наливането: нито ще прекали, нито пък ще пести алкохола. Само че не обичаше хора, които идват да се напият набързо с концентрат или разни силни мешавици. Веднъж бе изгонил компания колежанчета, поръчали трийсетина „Дайв Бомбър“, за да ги изпият на екс. Неслучайно наричаха този коктейл пикиращ бомбардировач, правеха го със сладък италиански ликьор и бира, за да лови бързо. Поначало Нейт мразеше всеки, който бърза да се натряска за броени минути, а сетне да буйства, както често постъпваха колежаните. Което не значеше, че не уважава местните младежи, които се стремяха към по-добро образование. Напротив, винаги бяха добре дошли в неговия бар, още повече че познаваше и родителите, и бабите и дядовците им. Но при сервирането на алкохол беше консервативен и безкомпромисен — който иска да се накърка, да върви другаде.