Погледът му мина по-нататък, спря се за малко върху жените. Някои му се сториха много привлекателни, ама пък нали беше гаврътнал една–две бири. Погледна още по-нататък: на бара Нейт бъркаше коктейли за двама костюмирани посетители. В сумрака наоколо се мяркаха приятни лица, унесени в тихи разговори, озарени от меката светлина на свещите.
Застанал в полусенките, Уили се почувства временно откъснат от настоящето. Като призрак на собствения си празник. Хареса му това усещане.
Встрани от гостите стоеше масичка. На нея се търкаляха останки от пържени пилета, говеждо и люти сосове, там беше и половината от юбилейната торта. В ъгъла вдясно от нея, на самостоятелна маса, седяха трима. Единият беше Луис, доста посивял в сравнение с деня на запознанството им и не така страховит. Но Уили си даваше сметка: това се дължи на дългогодишното им познанство. При други обстоятелства би имал съвсем друго излъчване.
Отдясно на Луис седеше Ейнджъл, поне трийсетина сантиметра по-нисък от своя партньор. Беше се пременил за случая, което всъщност означаваше, че дрехите му не бяха толкова неугледни. Затова пък се бе избръснал и изглеждаше по-млад. Уили знаеше някои неща за миналото му, за други се досещаше. Умееше да преценява хората, и то много по-точно, отколкото смятаха някои от близките му. Преди години бе говорил с човек, познавал бащата на Ейнджъл, и от него разбра какъв негодник е бил родителят. Стана дума и за сексуалните посегателства върху детето, за предоставянето му на чужди хора срещу заплащане и алкохол, а понякога ей така — просто за веселба.
Уили пазеше тези неща в себе си, никому не споменаваше за тях. Те поне отчасти обясняваха на какво се основава неразривната връзка между Луис и Ейнджъл. Макар и да не знаеше нищо за детството на първия, Уили предполагаше, че и то е било много тежко — вероятно на тази основа сходната съдба ги свързваше така здраво.
Всъщност Уили ги познаваше сравнително добре. Истинската загадка на тяхната маса беше третият. Той го смущаваше, в негово присъствие често изпитваше странното чувство, че светът наоколо е някак си нереален, непознаваем и чужд. Иначе го уважаваше, дори го харесваше и в същото време в него имаше нещо…
Арно използваше една дума… каква беше тя? О, да — етереално. Квалификацията все се набиваше в съзнанието му, защо ли? Потърси я в речника, намери описание — неземно, от друг свят. Не му звучеше много точно, но пък останеше ли насаме с този човек, в съзнанието му тутакси изскачаха образи от детството му на иподякон, черковни служби, тамян, пламенни проповеди, анатема, огън и жупел. Нямаше обяснение за това, но пък ето на — беше факт. И още нещо — мъжът имаше особена аура: не светла, напротив, сякаш свързана с мрака и нощта. Напомняше на Уили за войници, които бе познавал във Виетнам — хора, из основи променени от тежестта на онова, което бяха вършили и виждали. Сякаш част от тях вече не съществуваше, изгубена, запратена нейде далеч, където цари здрач и полувидими форми витаят в сенките.
Опасен беше този човек, смъртоносен — също както двамата си приятели. Но докато при тях това качество бе част от природата им, третият сякаш се бореше с него в опит да го отхвърли от себе си завинаги. Уили знаеше още, че навремето бил полицай, сетне убили съпругата и дъщеричката му, а преди това ги обезобразили безмилостно и жестоко. Той намерил виновника и го застрелял. А после убил още много други — все зли и брутални мъже и жени, поне според информацията, която бе стигнала до него. В тези дела му помагали Луис и Ейнджъл, в тях пострадали и тримата, всеки по различен начин. Имало болка, рани, мъчения. Луис бил ранен в ръката, куршумът раздробил някои от костите. Ейнджъл прекарал месеци в болница, наложило се да присаждат кожа на гърба му. Това било особено мъчително и отнело голяма част от жизнената му енергия. А сега имаше опасност да загуби и живота си. Третият неотдавна бе загубил правоспособността да упражнява професията си на частен детектив. Нещата вървели зле и с приятелката му. Вероятно нямало и да се подобрят, а по тази причина той рядко виждал дъщеря си. Уили бе научил още, че му се наложило да стане барман в Портланд. Но това едва ли щеше да продължи дълго. Този човек бе като магнит за неприятностите — привличаше Злото неудържимо и хората, които го търсеха за помощ, неизбежно водеха след себе си една или друга беда.
Уили се обръщаше към него по малко име — Чарли, Арно — с г-н Паркър. Навремето имал и прозвище — Птицата, — от годините на служба в полицията, но Ейнджъл бе обяснил, че вече не го харесва. В негово отсъствие Уили и Арно го наричаха Детектива. Не беше нарочно, беше си дошло от само себе си, напълно естествено. Детектива, с главно „Д“, разбира се, защото в това влагаха и своето уважение, а може би и мъничко страх.