Но в града се намираха и хора, които се кичеха с този епитет като с почетно отличие. Бедата започна, когато пияни бели хвърлиха от бара на Том Ръдж, по прякор Дребния, пълна с урина бутилка по шофирания от Ерол камион. При това тя счупи предното стъкло и го удари между очите. Този път той си изпусна нервите. Набиралият се в него години наред гняв, онзи бавно тлеещ вътрешен огън, избухна и той се върна, за да запокити една цепеница през прозореца на кръчмата. Нищо особено на пръв поглед, но напълно достатъчно онези да му вдигнат мерника. Как така ще търпят дръзко предизвикателство от страна на някакъв си черньо? При това Ерол Рич не бе случаен чернокож, мнозина бели се бояха от него или му завиждаха.
Защото беше по-начетен и по-сръчен от повечето хора в града. Говореше граматически правилно, имаше собствен камион, притежаваше редица умения. Можеше да ремонтира почти всичко: домашни прибори, стари радиоапарати и телевизори, климатици, мотори. При това по-добре и по-евтино от всеки друг. Затова се налагаше същите, които не позволяваха на черните да излизат по градските улици нощем, редовно да търсят Ерол да им оправя развалените вещи. В същото време омерзението срещу него постоянно растеше.
Напоследък в градчето вървеше и друга приказка — че Ерол щял да си наеме помощни работници. Чернилки като него. Щял да ги учи на всичко, което умее. Брей, че наглост! А пък беше и хубавец, много жени го харесваха. И това пораждаше завист. Дребния му викаше „черен пръч“ и отвори ли дума за него, тутакси посягаше да свали ловната карабина от лавицата над бара. Гальовно потупваше приклада, заканително клатеше глава и опипваше спусъка. Бе повече от ясно какво му се върти в главата. И мнозина други отдавна търсеха удобен повод, за да се разправят с Ерол. На всичкото отгоре той сам им го даде. Не мина и седмица от инцидента в кръчмата, бели расисти го нападнаха, вързаха и заляха с бензин. Сетне го запалиха и обесиха на голямо старо дърво.
Ето как Ерол Рич се превърна в Човека факла.
Приживе имаше жена и дете от нея в град на стотина мили северно от тук. Поне веднъж месечно отскачаше с камиона да ги нагледа, да се увери, че си имат всичко необходимо. Жена му работеше в голям хотел. По-рано Ерол беше общ работник на същото място, но нещо се бе объркало, та го бяха изгонили. Говореше се, че пак пустата му избухливост била виновна и се наложило да остави жена и дете, за да потърси работа другаде. През свободните уикенди по вечерно време Ерол отскачаше до импровизираната кръчмица в мочурищата край градчето да изпие някоя и друга чаша бира. Посещаваха я само цветнокожи, а местният закон се отнасяше с търпимост към заведението, стига в него да няма неприятности и проститутки. И майката на Луис ходеше от време на време там с приятелки, макар че мама Луси, баба му, не гледаше на това с добро око. В барчето имаше радио, пускаха музика. Майка му и Ерол Рич често танцуваха заедно, а ритмиката на танца им издаваше само тъга и мъчителна горест, сякаш това бе единственото чувство, което могат да си позволят. Повечето посетители пиеха долнокачествен алкохол, мама Луси го наричаше „скоросмъртница“. Но майка му винаги си вземаше безалкохолна напитка, а Ерол — бира. При това не повече от една-две. Твърдеше, че не си пада по пиенето, не обича да смърди на алкохол рано сутрин. А иначе не е съдия на другите. Който иска да пие, нека си пие, негова си работа.
Луис помнеше топлите летни нощи, когато въздухът натежава от миризмата на пот и захар, чак свят да ти се завие. Ами да, и сега картината сякаш е пред очите му… Жужат насекоми, бръмчат комари, привлечени от влажните човешки тела. Музиката свири все по-силно, под тавана се стеле мек прах, танцуващите се захласват, увлечени в ритъма, замаяни от миризмите и движението. Единствено майка му и Ерол Рич танцуват бавно, нехаещи за трескавия синкоп, за възбудените гласове наоколо. Телата им са притиснати плътно, чуват само туптенето на своите сърца, а и те сякаш бият в унисон като едно общо цяло. Дланите им са влажни, пръстите преплетени, търкат се бавно един в друг.
Понякога това се оказва достатъчно, но друг път не.
Кръстосат ли се пътищата им, господин Ерол винаги даваше на Луис четвърт долар. И винаги усмихнато отбелязваше, че е пораснал, че изглежда добре и майка му сигурно много се гордее с него.
А Луис имаше чувството, че и г-н Ерол също се гордее с него, макар че не можеше да каже точно защо.
Онази нощ, когато Ерол Рич си отиде завинаги, мама Луси, матриарх на дома, където Луис отрасна сред множество жени, даде на майка му да пие бърбън и доза морфин, за да я приспи. Майка му плачеше непрекъснато, всъщност откакто бе чула какво се е случило край кръчмата на Ръдж. По-късно Луис щеше да научи, че е ходила в колибата на Рич, придружена от сестра си, и го молила да напусне градчето. Но той отказал, твърдял, че повече никога няма да бяга. Обяснил, че ходил при Том Ръдж, за да се извини. Оставил му и 40 долара като обезщетение за повреденото и за неприятностите му като собственик на заведението. Дребния приел парите неохотно и с кисела физиономия. Казал: хайде от мен да мине, станалото — станало, прощава му простъпката. Парите били немалка сума за Ерол, но той си давал сметка, че иска да остане в градчето, да работи и живее сред хората, които харесва и уважава. И най-вече сред онези, които обича. Това, последното, го рекъл, като гледал майка му в очите.