Но на пръв поглед той не изглеждаше страшен. По това се отличаваше от Луис, който винаги стряскаше случайно срещнатия, дори и при весели обстоятелства. На ръст беше малко по-висок от среден — да речем метър и седемдесет и нещо. Косата му бе черна, леко посребрена на слепоочията, лицето му — белязано на брадичката и под дясното око. Като физика не беше много едър, но под кожата му играеха гъвкави, мощни мускули. Очите бяха синьо-зелени в зависимост от светлината, а зениците — винаги малки и черни. Особени бяха те, като че проникват в теб, а срещнеш ли погледа му, неволно извръщаш глава.
Дори когато изглеждаше напълно спокоен, в него пак имаше нещо прикрито и напрегнато. Казват, че очите са прозорците на душата и хората с добри сърца излъчват добрина през тях. Детектива беше различен. Не че не беше добър човек. Уили знаеше, че никога не е обръщал гръб на чуждата болка и нещастие, никога не е отказвал помощ на ближен в беда. Белезите по лицето и тялото му бяха доказателства за истинска доблест и мъжки кураж. Още много подобни носеше дълбоко в себе си, в самата си душа.
Но колкото добрина да имаше в него, тя винаги се бореше с бушуващия там гняв, с изстраданата мъка и загуба. Детектива се бореше със себе си, съпротивляваше се на опитите на тъмната страна да победи светлата, но невинаги успяваше.
— Хей, к’во ти става тази вечер, бе, човек? — стресна го гласът на Арно. — Писмо от данъчните ли получи, що ли?
— Сигурно е от възрастта — сви рамене Уили. — Кара ме на размисъл.
— За к’во ти е, бе, шефе? От мислене по-добре няма да ти стане. Пък и си доста дърт вече тепърва да започваш. Я удари една бира.
— Май си прав — отвърна Уили и някой пъхна в ръката му шише бруклинско пиво.
Напоследък пиеше само светло. Радваше се, че в Уилямсбърг отново отвориха старата пивоварна, и смяташе, че е редно да подкрепя родното производство.
Отново извърна глава към тримата в ъгъла. Ейнджъл срещна погледа му и вдигна чаша за наздравица, Луис го последва. Уили размаха бутилката с навлажнени очи и пламнало лице, обзет от топло чувство на благодарност.
Тези хора му бяха приятели и миналото им беше без значение. А пък и нещо се бе променило в техния свят, струваше му се, че поради влиянието на третия — Паркър. Така или иначе за него те бяха на страната на доброто, та било то и по свой собствен начин. В следващия миг усмихнат се обърна и Детектива. Уили отговори с усмивка и за пореден път изпита странното чувство, че този човек чете мислите му.
Това го наведе на друга мисъл. През последните няколко дни имаше неприятното усещане, че нещо не е наред. Не знаеше причината, не можеше да се досети за нищо определено. Само че… ето например онзи ден на улицата срещу сервиза забеляза спрял шевролет, модел „Малибу“.
Отпред седяха двама и го наблюдаваха. Поне така му се стори и може би беше прав, защото когато той се загледа в тях, онези веднага се разкараха. Рече си, че май го избива на параноя. Само че на следващия ден същата кола се мярна отново, но този път спря малко по-далеч от входа на сервиза.
Помисли си дали да не спомене случилото се на Луис, но веднага се отказа. Не му беше нито мястото, нито времето. Започваше седмото десетилетие в своя живот и сигурно затова бе станал свръх подозрителен. То е присъщо на дъртаците. И все пак не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че нещо не е наред, че в битието му има пробойна. Същото усещане имаше, когато съпругата му подаде молба за развод и без малко не изгуби сервиза. По същия начин бе изпитал чувството, че в съществуването му се е появила пукнатина. Че светът му ще бъде променен от нещо извън него, нещо враждебно и опасно.
И че самият той — Уили — не е в състояние да го предотврати.
4
Вече минаваше един след полунощ. Повечето гости се бяха разотишли и от главната група бяха останали само той, Арно и Сол Веселяка. Сол бе страдал от нервно заболяване в детството, в резултат на което получи фациална пареза и лицето му остана разкривено в подобие на ухилена маска. Така получи прякора си и като отрасна, на погребенията всички го отбягваха. Беше малко необичайно, защото прякори от типа на Веселяка, Ухиления и Готиния обичайно получаваха агресивните, гневни или депресирани хора. А Сол, като изключим фиксираното от болестта изражение, бе симпатяга и приятен в компания. В момента обаче разказваше бая соленичък виц и Уили вече го измъчваха угризения. Не бива да го слуша толкова захласнат, току-виж ще гори в ада за вечни времена.