Луис и Ейнджъл седяха сами в ъгъла. Детектива си бе отишъл. Той почти не пиеше вече, още повече че на следващия ден в ранни зори трябваше да хваща пътя за Мейн. Преди да си тръгне обаче, Уили отвори поднесения от него подарък. Беше опакован в красива хартия, поставен в рамка сертификат с оригинален подпис на самия Хенри Форд и снимка на основателя на прочутата автомобилна корпорация.
— Рекох си, че ще можеш да го закачиш някъде в сервиза — каза гостът, докато Уили се взираше във факсимилето, а пръстите му нежно галеха подписа на великия мъж.
— Непременно ще го направя — кимна домакинът. — На най-почетно място. Много благодаря. Не бях виждал подобно нещо, ама наистина!
Уили се разчувства, в същото време изпита и угризения за по-раншните си мисли по адрес на Детектива. Не бива да виждаш човека само в черно, нали?
— Благодаря ти, Чарли — рече той. — За подаръка и че уважи празника ми.
Сетне се сбогуваха, а Уили се върна при Арно и Сол.
— Страхотна находка — коментира Арно, докато разглеждаше документа.
Механикът не го чу. Гледаше след Детектива, който се ръкува с Нейт и излезе в нощта. На лицето му бе изписано непознато за Уили изражение и то го разтревожи.
Двамата отсреща седяха близо един до друг. Луис беше поставил ръка върху облегалката на стола на Ейнджъл. Съвсем небрежно, но в жеста се долавяше и интимност. Нейт не би възразил срещу тяхната връзка. Нито пък Уили или Арно, но не всички в заведението бяха така либерални във възгледите си. Това не беше проблем за Ейнджъл и Луис. Едва ли някой би се осмелил да обсъжда сексуалността им на глас, а в случай на подобна обида сигурно би си получил заслуженото на секундата. А пък и те не обичаха да бъдат в центъра на общественото внимание. И не толкова заради Нейт в дадения случай, а по причини, свързани с други страни в живота им. Понякога това беше доста трудно. Не можеше да остане незабелязан високият, изрядно и модно облечен чернокож с леденото излъчване в комбинация с дребния, немарливо облечен негов партньор, който понякога приличаше на току–що зарязал работата си боклукчия.
Двамата бяха минали на бренди, а за случая Нейт извади от резервите най-красивите си конячени чаши, достатъчно големи да поберат и по една златна рибка. Тихо звучеше запис на Синатра с Каунт Бейси. Франки пееше за вечния капан на любовта, а Нейт бършеше бара със замечтано изражение и си тананикаше под нос. По това време той обикновено затваряше, но днес бе особена вечер, времето бе спряло за присъстващите — поне за малко да загърбят житейските неволи. Жестът бе неговият подарък за юбиляря.
— Уили направи прекрасна вечер — обади се Луис.
Механикът се полюшваше на стола, а очите му бяха изцъклени като на човек, тупнат по главата с тиган.
— Аха — кимна Ейнджъл. — Накрая някои от гостенките май искаха да му подарят по нещо от себе си. Пак добре, че не му смъкнаха дрехите.
— По-добре е така — коментира Луис.
— Може би. Но в момента не изглежда много весел.
— Дължи се на повода. На шейсетия си рожден ден човек се настройва философски. Дава си сметка, че е смъртен.
— Ех, че свежа мисъл. Ободри ме, значи. Остава да започнем да си изпращаме картички с подобни поздравления — „Честита тленност“.
— Хей, спри с гробарските приказки. Какво има?
— Нищо няма. Разприказвам ли се, и ти се вкисваш.
— Само когато нямаш какво да кажеш.
— Не е вярно, винаги имам.
— Тц, това ти е проблемът. Може би Уили има специални филтри за мълчание — да ти монтира един — усмихна се Луис, а пръстите му гальовно се плъзнаха по врата на приятеля. — Хайде, кажи какво има!
Наблизо нямаше никой, но Ейнджъл се огледа бързо, изпитателно. По-добре бе човек да внимава.
— Подочух нещо. Помниш ли Уилям Уилсън, известен като Били Бой?
— Разбира се, че зная кой е — смръщи се Луис.
— Беше.
Луис замълча, погледът му обгърна околното пространство.
— Какво е станало?
— Разделил се е с живота в една мъжка тоалетна в Суитуотър, Тексас.
— Естествена смърт ли?
— Почти. Сърцето му спряло, но след като някой заврял нож в него.
— Хм, не звучи правдоподобно. Беше много добър. Животно и перверзен, обаче професионалист. Няма начин да го доближиш, не и с нож.