Марли повдигна ръка в умолителен жест.
— Имате ли нещо против да запаля? — жално запита той.
— Нали се беше отказал?
— И аз така си мислех, ама…
— Е, хубаво тогава — сви рамене Ейнджъл. — Сигурно и работата ти е доста напрегната, а?
— Понякога…
— Е, няма да допринасям повече за това. Само че ми е нужна услуга, а в замяна и аз ще ти направя една.
— Каква? — тревожно наостри уши Марли.
— Повече няма да идвам тук.
Марли помисли за секунда и побърза да каже:
— Дадено!
Ейнджъл поклати глава. Чак тъжно да му стане на човек, винаги приемаха това му предложение светкавично. Марли се досети какво си помисли другият.
— Не съм искал да ви обббидя! — отново заекна той.
— Аха, не — въздъхна Ейнджъл. — Винаги е така.
Този път Марли не разбра какво искаше да каже посетителят.
Чудновата двойка влезе в клуба седмица по-късно и се запъти към сепарето на Попа. Но той имаше богат житейски опит и знаеше, че често нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Първият бе чернокож в сив костюм, който изглеждаше чисто нов. Официалните му черни обувки светеха до блясък, възелът на изящната черна копринена вратовръзка стоеше перфектно в яката на белоснежната риза. Бе гладко избръснат и ухаеше на скъп одеколон. Букетът му се хареса на Попа, още повече предвид несекващата воня на изпражнения.
Вторият бе доста по-дребен, смугъл, можеше да мине и за латиноамериканец. Усмихваше се любезно, а дрехите на гърба му със сигурност бяха виждали и по-добри дни. Джинсите му бяха неизвестна марка; носеше мърляви, може би миналогодишни маратонки и сако с големи подплънки на раменете. То изглеждаше марково, но бе правено за човек поне двайсетина години по-млад и два ръста по-едър.
— Чисти са — кратко докладва Василий, след като професионално обискира новодошлите.
Те изтърпяха изпитанието кротко и без видимо раздразнение.
Василий бе измамно слаб, с приятно деликатни черти на лицето. Движеше се грациозно, гъвкаво и бе един от най-доверените изпълнители на Попа. И той беше украинец, доста интелигентен и амбициозен, макар и не толкова, че да застрашава работодателя си.
Попа учтиво покани гостите да седнат в сепарето. Двамата се настаниха.
— Нещо за пийване? — попита домакинът.
— За мен нищо — отвърна чернокожият.
— Аз бих искал нещо безалкохолно — рече другият. — Може и кола. Само чашата да е чиста.
Усмивката не напусна лицето му и за миг. Обърна се към бармана през рамо и му намигна. Едрият мъжага зад бара се намуси.
— Е, какво мога да направя за вас? — запита Попа.
— Въпросът по-скоро е какво ние можем да направим за вас — поправи го дребният.
Попа се усмихна и сви рамене.
— Да не чистите помещения? — пошегува се той. — Или може би сте амбулантни търговци?
Хората му наоколо тутакси захихикаха. Бяха трима от онези, които на жаргона на занаята наричат „бойци“, плюс барманът. Двама седяха на бара с обичайната чаша кафе. Третият — Василий — стоеше зад гостите малко вдясно. Попа го погледна и си помисли, че изглежда неспокоен. Но пък това бе нещо постоянно при него. Василий беше песимист или по-скоро реалист — шефът му все не можеше да реши кое по-точно. Вероятно бъдещето щеше да покаже. В крайна сметка всичко трябва да се гледа в перспектива.
Усмивката на дребния леко помръкна.
— Тук сме заради поръчката.
— Каква поръчка? Аха, сигурно сте разносвачи?
Хората му отново се изкискаха.
— За детектива Паркър говоря. Чарли Паркър. Разбрахме, че е пусната поръчка за отстраняването му. Бихме предпочели да я отмените.
Смехът тутакси секна. Попа бе предварително информиран, че тези типове идват във връзка с детектива. Затова казаното не беше съвсем неочаквано. Обичайно Василий се занимаваше с такива посетители, но в дадения случай ситуацията бе по-особена, а и самите хора — по-специални. На Попа бяха докладвали за репутацията им и за това, че в съответните среди са твърде уважавани. Но сега бяха на негова територия, а се държаха нагло. Това го подразни, той беше за принципа: тачиш онези, които те тачат. А тези двамата дори не се застъпваха за живота на онзи тип, напротив — внушаваха му как да върти собствения си бизнес.
Барманът постави чаша пред дребния тип. Той отпи глътка и се намръщи.
— Топла е.
— Сложи лед — нареди Попа.
Барманът кимна. Един от седналите на бара се пресегна, напълни чаша с кубчета лед от голямата кофичка и му я подаде. Барманът бръкна с пръсти, извади две кубчета и ги пусна в колата. Течността се разплиска и намокри джинсите на дребния.