Опипа браунинга в джоба на гащеризона. Този път му се стори малък и лек за сериозна работа, в същото време като че излъчваше топлина и особена сила. Опита се да си представи как го използва. Знаеше, че е оръжие за убиване отблизо, само че досега не се бе случвало да гледа човек в очите и да стреля в него. Помисли за смъртта. Не че го беше страх, не, сигурен беше в това. Не го плашеше фактът, че няма да го има повече на този свят, обаче начинът на раздялата с живота е съвсем друго нещо. Е, какво толкова? Нали е на възраст, когато човек вече възприема смъртта като обективна реалност, не като абстрактно понятие.
Най-много се притесняваше да не подведе Ейнджъл и Луис или Детектива. Не биваше да става така. Молеше се Бог да му даде сили и кураж да се справи с всяко предизвикателство.
Бе изчислил, че са му нужни около шест часа от Куинс до мястото на срещата с Детектива. Пътят дотам минаваше предимно по магистрали, затова средната му скорост не падна под 80 мили в час. Сетне сви по шосе 87, където и теренът, и пътят бяха далеч по-лоши, затова трябваше да намали. По магистрала с шест платна човек просто не забелязва природата, там рядко може да се види и убито от автомобил животно. По второстепенните шосета природата те притиска от двете страни: дърветата сякаш протягат клони към колата, единствените светлини са твоите и отблясъкът на монтираните в настилката светлоотражателни тела.
По едно време заваля. Дъждовните капки почукваха в прозореца и играеха в двата лъча на фаровете. Нещо доста едро и тъмно на цвят прелетя ниско и без малко да се удари в предното стъкло. Помисли си, че е прилеп, но си даде сметка, че толкова големи прилепи няма, освен в научната фантастика и филмите на ужасите. После се досети, че сигурно е тръгнал на лов бухал. Изпита странно удоволствие — досега бе виждал такива птици само по телевизията или в зоологическата градина. Но дори и там не би могъл да си представи колко огромни изглеждат те в нощен полет на живо. Въздъхна с облекчение: добре, че се разминаха, иначе това чудовище току-виж отнесло предния прозорец, а с него и главата му.
Уили беше градски човек, по-точно нюйоркчанин. Прострялата се на шир и длъж зеленина наоколо бе за него сравнително рядка гледка. Не че бе лишен от нормалния човешки усет към природата. Но Ню Йорк бе различен от другите щати. Обликът му се определяше от гигантския едноименен град, за разлика от което и да е друго място в страната. Споменете ли Ню Йорк пред някого, било американец или чужденец, той тутакси си представя небостъргачи, жълти таксита, бетон и стъкло, но едва ли ще се досети за планините Адирондак, реката Сейнт Лорънс, водопадите, гъстите гори.
Хрумна му, че Ейнджъл и Луис са минали по същия път и сега той върви по дирите им. Мисълта дойде с прилив на прясна енергия и като че подсили решимостта му. Погледна километража и си даде сметка, че има не повече от час до мястото на срещата. Отново усети същото стягане в корема, а пистолетът сякаш натежа в джоба му.
Погледна напред и натисна газта.
19
Както и приятелите му преди него, Уили мина през поредицата градчета и гори, за да навлезе в район с множество мотели и казина недалеч от канадската граница. Тук бе идвал само веднъж, и то преди много години — на път към Ниагара по време на медения месец със съпругата си. Сигурно е бил откачен, но пък какво ли не прави любовта. Освен това тогава и той, и жена му не бяха особени почитатели на лятото. Тя бягаше от градските жеги, а на него му бе дошло до гуша от виетнамския зной и постоянното потене. Ниагарската гледка му се стори наистина величествена, макар че проникналият дълбоко в костите му мраз би трябвало да го предупреди за бъдещето на семейния живот. Госпожата пък бе заявила, че водопадите сигурно са още по-красиви и неотразими зиме, заобиколени от лед и сняг. Днес, давайки си сметка за всичко, което се бе случило впоследствие, Уили си каза, че още тогава е трябвало да я напъха в голям варел и да го засили в бушуващата водна стихия.
Веднага зърна мустанга на Детектива. Беше на паркинга на „Мечешката бърлога“ — ресторант и любима спирка на тираджиите на около десетина мили от Масена. Погледът му се задържа върху колата с гордост и удоволствие. Нали той му я беше намерил, при това здравата бе смъкнал продажната цена. В сервиза я разглоби част по част, замени всичко износено с ново, настрои двигателя да работи като часовник. В момента се чувстваше като учител, който среща любим бивш ученик и се наслаждава на големите му успехи в живота. Тръгна срещу мустанга, почти очаквайки колата да го познае и радостно да му бибипне. Обиколи я няколко пъти, надникна в купето и кимна одобрително. Изглеждаше почти перфектно, като се изключат няколко дребни драскотини по боята и леко износените грайфери на задните гуми. Искаше да надникне и в двигателя, но сега не му беше времето. Вероятно и в Мейн се намират добри механици, но бе сигурен, че никой не обича своите коли като него самия. Потупа предния капак, както се гали любим кон, и влезе в ресторанта. До вратата зад стъклени витрини се кипреха няколко препарирани мечки. Когато доближи, забеляза, че тук-там козината им е окапала. Кой знае защо, това го потисна. Побърза да се отдалечи.