— Давай.
— Имаме ли план?
Детектива го изгледа.
— Че разбира се. Да не ни улучат.
— Харесва ми! — възкликна Уили с много чувство.
Детектива запали фаровете. Уили се вгледа и реши, че бият малко нагоре, но не каза нищо. За тях ще се погрижи по-късно, могат и да почакат. Сега в ума му беше друго — дали ще стрелят по тях, колко ли критично ще бъде положението? Във Виетнам е бил под вражески обстрел, но куршумите го бяха отминавали. Надяваше се и сега да е така. И все пак по-добре е да има предварителна информация. Виждал бе ранени с доста различно поведение. Някои крещяха и ревяха от болка. Други мълчаха, издържайки на агонията, а трети се шегуваха, сякаш раняването им е нещо незначително. Най-сетне не се стърпя и зададе въпроса.
— Теб ранявали ли са те?
— Ранявали са ме, да — отвърна Детектива.
— И какво?
— С една дума, не е за препоръчване.
— Знаеш ли, точно това си казвах — замислено отвърна Уили.
— Но пък моят случай не беше типичният. Бях потопен в ледена вода и предполагам, че когато ме раниха, организмът ми е бил вече в шок. Първо куршумът беше обикновен и мина през мен, вместо да се пръсне в тялото ми. Уцели ме тук, предимно в мастна тъкан — показа Паркър мястото на раняването. — Не помня и да ме е боляло в началото. А когато излязох от водата, ме заболя адски. Само че имаше една… една жена, която познавах, тя бе преминала сестринска подготовка и ме заши. После бях на крак още поне два часа. Сам не зная как съм съумял. Във всеки случай бил съм в продължителен шок. Тогава и тримата с Ейнджъл и Луис бяхме загазили здравата. Случва се ранени да действат, защото просто се налага, движи ги адреналинът. Иначе няма как, сам разбираш. А бяха отвлекли дъщерята на Уолтър Коул и ако не бях издържал…
Механикът бе чувал част от тази история от самия Ейнджъл.
— Два дни по-късно колабирах. Лекарите казваха, че било забавена реакция. Бяха избити и предните ми зъби и докато ми ги правеха, болеше не по-малко от самата огнестрелна рана. Опитваха да ме задържат в болницата, но отказах и се прибрах у дома. Доста време мина, преди да престана да усещам раненото място. И до ден-днешен при определени движения чувствам болезнено опъване там. Казах ти вече — не го препоръчвам никому.
— Разбирам — кимна Уили.
След малко излязоха от главното шосе и свиха на юг. Детектива намали скоростта и започна да се оглежда. Скоро стигнаха до второстепенен път с табела „Частна собственост“. Паркър пое по него и не след дълго отпред се показа мост. Тук спряха и останаха в колата, напрегнати, наострили слух. След малко сред дърветата отсреща се мярна светлина. Извърна глава вляво — спътникът му вече държеше пистолет. Извади своя и свали предпазителя. Паркър го погледна и кимна одобрително.
Излязоха от автомобила едновременно и тръгнаха към светлината. Тя идваше от купето на кола с разбит страничен прозорец и отворена врата, а в нея лежеше убит мъж с рана в гърдите. Автомобилът беше „Шевролет Тахо“. Паркър заобиколи колата внимателно и тръгна да огледа съседния терен. Недалеч попадна на друг труп — също мъжки. Човекът лежеше по очи, прострелян в тила.
— Кои ли са? — запита приближилият се Уили.
Паркър клекна и докосна кожата на мъртвеца с опакото на ръката.
— Не зная. Но е минало известно време от убийството — рече той замислено.
Ботите на убития блестяха, лъснати типично по военному, само по токовете имаше малко кал.
— Не са тукашни — добави Детектива.
— Не са — съгласи се механикът и отмести поглед. — Какво мислиш? Дали не са били с нашите?
Другият помисли, преди да отговори.
— Едва ли Луис е смятал, че ще се справи с Лийхейгън единствено с помощта на Ейнджъл — каза той след малко. — А територията е доста обширна, сигурно е имал нужда от повече хора. Логично е да се контролират и мостовете. Затова предполагам, че са били от екипа на Луис, но хората на Лийхейгън са ги разкрили и убили.
— А къде ли са твоите? — въздъхна Уили и се огледа.
Паркър впи поглед в тъмнеещите гори отсреща. Сетне махна с ръка в посока на моста.
— Някъде там.
— Да не би да им се е случило нещо? — несигурно запита Уили.
— Няма страшно. Ще се появят, когато най-малко ги очакваш — поклати глава Детектива.
20
Презимената им бяха Уилис и Хардинг. По стечение на обстоятелствата носеха едно и също малко име — Ленард. И по тази причина враждуваха още от детска възраст. Защото детството им премина в затънтено провинциално градче, където винаги има значение кой е Ленард номер едно и кой — две.