Нещата обаче се развиха малко по-различно. Адашите си приличаха и с течение на времето противоборството им прерасна в приятелство. То укрепна още повече една вечер пред бар в Омосаса Спрингс, Флорида, където двамата ритаха до смърт младеж на име Джеси Бърчол. Инцидентът започна, когато Джеси заяви, че Уилис нямал право да опипва годеницата му по задника. А когато по-късно полицията започна да задава въпроси за случилото се, същата годеница се оказа направо безпаметна. Не можеше да си спомни физиономиите на двамата побойници, нито как са били облечени. Въпреки факта, че докато Джеси се давеше в кръвта си на асфалта и тя протестираше на висок глас, единият от нападателите я бе цапардосал и счупил лявата й ябълчна кост. Късата й памет обаче се дължеше най-вече на това, че същият тип й прошепна в ухото какво ще й се случи, ако отвори уста пред ченгетата. Момичето беше само на осемнайсет години, при това не бе чак толкова влюбено в Джеси Бърчол. А след заканите Уилис й каза, че в крайна сметка може да се намерят и други любовници — по-читави и с повече пари.
Накрая тези двама негодници постъпиха на служба при Артър Лийхейгън. Наред със законните начинания той въртеше и друга печеливша дейност, незаконна, но и много дискретна. Заедно с други наемници Уилис и Хардинг помагаха най-вече във втората област, но бяха полезни и в първата, особено когато там възникваха различни проблеми. Когато случаите на рак сред миньорите на Лийхейгън зачестиха, двамата посещаваха недоволните и протестиращите, най-вече онези, които заплашваха да съдят или да говорят с журналисти. Понякога бе достатъчно само едно посещение. Друг път се налагаше да изчакват съпруги и майки, дошли в училището да си приберат децата, и да им шепнат на ухо. В трети случаи влизаха на тренировките на училищните мажоретки и продължително се вглеждаха в късите полички и бюстиетата на момичетата. А ако учителят по физическо възпитание им направеше забележка, напомняха му, че и той има деца. Както обичаше да казва Уилис, дал Бог момичета, че и момчета, той самият не е от придирчивите. Имаше, разбира се, оплаквания в полицията, обаче Уилис и Хардинг бяха служители на г-н Артър Лийхейгън, високоуважаван бизнесмен и финансов магнат. А това в техния град бе равнозначно на дипломатически имунитет.
Намираха се и по-упорити, инатчии и разни глупаци, които не чуваха предупрежденията. Е, случваха им се разни неща…
На всичкото отгоре Уилис и Хардинг си приличаха и физически, макар че не бяха роднини. И двамата бяха високи и яки, със сламеноруси коси и бяла, напръскана с лунички кожа. Никой обаче не се осмеляваше да пита дали случайно между тях няма родство. Всъщност хората не смееха да им задават каквито и да е въпроси, защото Ленард и Ленард внушаваха неистов страх. Нали затова ги бе взел на работа Лийхейгън. А те говореха много рядко, при това тихо и кротко, сякаш не държат особено на казаното. Никой обаче не се съмняваше в искреността или точността му. Шепнеше се, че са хомосексуални. Истината бе друга: бяха омнисексуални, същински всеядни животни. Не се спираха пред нищо и макар интимността помежду им да не бе стигала до физически измерения, бяха винаги готови да споделят обектите на апетитите си. Било мъже, било жени, кога доброволни участници в поредната оргия, кога не.
Въпросната сутрин дъждът току-що бе спрял, а слънцето вече нагряваше, макар и слабичко. Двамата бяха облечени в джинси, черни работни боти и сини дочени ризи. Движеха се с камиона — Уилис на волана, Хардинг пушеше и зяпаше през прозореца. Главната им роля в операцията бе да наблюдават северния мост и околностите му. Имаха и допълнителни указания — да патрулират по външния околовръстен път на Лийхейгъновия имот. Това беше за всеки случай: ако по някакво чудо попадналите в капана двама нюйоркски натрапници успеят да се промъкнат през вътрешния кордон.
На седалката между тях стояха оръжията, с които бяха убили Линът и Марш. За втората двойка се бяха погрижили други. Уилис чувстваше мрачно удовлетворение, защото Бентън не бе включен в основните екипи въпреки бурните му протести. Не го обичаше. Според него Бентън бе дребен грубиян и побойник и не ставаше за сериозна работа. Въпреки това го бяха изпратили в Ню Йорк заедно с тъпоглавото му обкръжение. И то само защото беше приятел на сина на шефа и Майкъл смяташе, че по този начин Бентън ще се докаже. И наистина се беше доказал, само че за друго — че е напълно некадърен задник. А в Ню Йорк би трябвало да изпратят тях — Уилис и Хардинг.