След като мъжете на двата моста бяха ликвидирани, те нямаха повече грижи. За всеки случай щяха да патрулират по външния път, но мислите им вече се въртяха около друг проблем. Защо, по дяволите, не ги изпратят да видят сметката и на онези двама типове? От къде на къде шефът ще плаща големите пари на някакъв си външен? И наум не им минаваше, че въпросният човек може да има лични сметки с нюйоркчаните. Хардинг изрази недоволството си по случая с ругатня, но в същия миг Уилис го сръга в ребрата.
— Глей!
От дясната страна на шосето, току пред високите борови дървета, бе спрял огромен джип 4×4, обърнат към тях с двигателя. На пън до него седеше мъж, протегнал лениво крака напред. Ядеше шоколадов десерт, изглеждаше весел и безгрижен, а на земята отляво стоеше картонена кутия с мляко. Уилис и Хардинг тутакси се наежиха — ей сега ще му сменят самодоволната физиономия на този навлек.
— Ама к’во, по дяволите, търси тоя тук? — изтърси Уилис възмутено.
— Давай да го сритаме.
Спряха недалеч от чудовищното возило и слязоха, небрежно понесли рязаните карабини. Мъжът им махна с ръка любезно.
— Как сте, момчета? — запита той. — Не е ли чудесна сутрин в това прекрасно Божие кътче?
Уилис и Хардинг се спогледаха.
— Земята тук е на г-н Лийхейгън — мрачно отвърна Уилис. — И Господ не стъпва на нея без негово разрешение.
— О, така ли? Аз пък никъде не видях табели.
— Не си гледал добре — сурово отсече Хардинг. — Навсякъде пише „Частна собственост“ — ясно и четливо. Или не можеш да четеш?
Човекът отхапа от шоколада и млясна доволно.
— Ммм, вкусно. Може и да е имало, пък аз да съм ги пропуснал. Трябва да съм гледал в небето. Толкова е ведро и красиво, нали?
А небето наистина беше прекрасно, слънцето надничаше през редките облаци в оранжево-жълти багри. Свежият въздух навяваше поетични настроения и би развеселил душата и на най-суровия човек. Просто да викнеш, че да запееш. Не Уилис и Хардинг, разбира се.
— Хей, я по-гот вземи, че разкарай колата оттук и себе си заедно с нея — тихо, но заплашително процеди Хардинг.
— Няма как, момчета — отвърна седналият.
Хардинг завъртя глава, обръщайки ухо към него.
— Май не чух добре, я повтори! — рече той още по-тихо.
— Няма проблем. И аз не те чувам. Много тихо говорите тук, човек да не разбере какво искате — рече мъжът и протегна ръка към млякото.
Хардинг пристъпи и ритна кутията встрани.
— Хей, защо ми разливаш млякото?
— Казах вече, ставай и разкарай колата!
— Нали обясних, че няма как.
Уилис пристъпи напред, замахна с карабината и счупи десния фар на джипа.
— Хей, почакайте, бе, хора! — викна седналият.
Уилис не обърна внимание, разби и левия с приклада.
— Разкарай машината!
— С удоволствие, но не мога, честна дума!
Хардинг вкара куршум в цевта, вдигна карабината на рамо и стреля в предното стъкло. То се пръсна, по кожената тапицерия се посипа порой от дребни късчета.
Мъжът вдигна ръце над главата си. Не беше жест на покорство, а по-скоро на удивление и разочарование.
— Хей, хора, хора, спрете! Няма нужда от такива крайности. Автомобилът е чудесен. Защо ще го повреждате? Това е… това е… — закима той с глава в опит да намери точната дума — … неестетично.
— Ама ти слушаш ли ме или не? — изрева Хардинг, забравил тактиката на страховитото шепнене.
— Аз да — но вие не ме чувате.
— За последен път! Разкарай джипа веднага!
— Не мога.
— Защо, бе, дявол да те вземе? — Уилис вече не вярваше на ушите си.
— Ами не е мой. Ключовете са си в тях… — рече мъжът и посочи с ръка към гората зад Хардинг.
Последният се извърна, но не беше достатъчно бърз.
Смъртта го изпревари.
Братята Фулси, Тони и Поли, не бяха злобари. Напротив, имаха ясно формулирано чувство за добро и лошо, макар и в съвсем простички граници. На първо място сред лошите неща бе да причиняваш болка на жени и деца; на приятелите на семейство Фулси; на всеки, който не ти е направил нищо. Последното търпеше различни тълкувания, най-често в ущърб на потърпевшия. Защото братята първо биеха, после разсъждаваха кой какво е направил и как. Най-лошото нещо на света обаче беше да обидиш госпожа Луиза Фулси — високоуважаваната и обична тяхна майка. Това беше смъртен грях, който не подлежеше на обсъждане и се наказваше извънредно жестоко.