— Господи! Джон? — изхриптях аз и протегнах трепереща ръка. Краката ми отказаха да се движат. — Джон? — повторих.
Брат ми беше изложен като другите експонати на Каин, прикован към стената на пещерата с железни шипове, забити в ръцете. Гърдите му бяха обърнати към скалата. На врата му бяха омотани въжета, увити около черепа и закачени за кука на тавана. Главата му беше дръпната назад, така че да гледа нагоре. Ръцете му бяха разперени, а кожата на гърба — одрана и опъната под тях като демонични крила. Разбрах какво се е опитал да изобрази Каин. Той искаше Джон да бъде възприет като човек, умоляващ висш дух в небето над него. Низвергнат ангел, който се моли за божията милост.
Психолозите от ФБР бяха стигнали до заключението, че психопатът може би се опитва да изкупи вината си, че е убил семейството си. Вероятно Джон представляваше демона Мартин Максуел и молеше Господ за прошка. Може би никога нямаше да разберем истинския смисъл и всичко беше плод на извратено съзнание.
Стъписа ме не само позата. Тувал бе оголил плътта на гърба на Джон, така че мускулите да се виждат, и това беше ужасно, но не беше най-лошото. Най-потресаващото беше, че в Джон трептеше живот.
Отново имах чувството, че съм уловен в моментална снимка. Вечността се измерваше с един удар на сърцето.
И после неволно тръгнах.
В един миг стоях на прага, а в следващия държах главата на Джон между дланите си. Зиг-зауерът ми лежеше в пясъка в краката ми, забравен в стремежа да помогна на брат си. Всичко в ума, сърцето и душата ми беше съсредоточено да дам на Джон мъничко утеха с присъствието си. Той не беше в съзнание, не и в традиционния смисъл на думата. Мърдаше и мяукаше като котка. Казах му да мълчи. Не исках да гледам раните му, но очите ми неумолимо се стрелкаха към блестящата кръв по осакатеното му тяло. Присвих ги, за да не виждам ужасяващия образ, но знаех, че е късно. Чудовищното обезобразяване вече се беше запечатало в паметта ми и се опасявах, че ще го виждам всеки път, щом затворя очи.
— Господи! — изстенах отново. Противно на логиката, молитвата бе за моята простосмъртна душа. Нежно погалих главата на Джон и този път той реагира.
Изпищя.
Дръпна се от мен и пак изпищя.
— Джон, всичко е наред. Аз съм, твоят брат Джо.
Джон продължи да се дърпа и за секунда помислих, че се съпротивлява срещу присъствието ми, сякаш с отсъствието си, когато се нуждаеше от мен, аз бях виновен, че Каин му е причинил тези страдания. Откровено казано, го разбирах. В онзи миг и аз си помислих същото.
— Джон. Джон. — Не можех да намеря думи да го утеша, да го уверя, че всичко ще се оправи, че съм там и няма да позволя на звяра да го нарани повече, че ще го спася и ще намеря лекар, но бях безпомощен. Извърнах лице и оставих отчаянието ми да се освободи в изтерзан вой на гняв и омраза. През цялото време държах Джон, за да съзнава ако не друго, то поне присъствието ми.
Притиснах лице в рамото му. Говорех му, макар че не си спомням думите си, които всъщност бяха само приглушени, глупави, изтъркани изрази, произнесени между разтърсващи ридания.
Най-после дойдох на себе си. Протегнах ръка и дръпнах железния гвоздей, забит в лявата му китка. Пиронът беше хлъзгав от кръвта и не можах да го хвана здраво. Същото беше и с онзи вдясно, затова започнах да размотавам въжетата около главата му. Разбрах, че не са синтетични, а органични — изсушени сухожилия, отрязани от предишни жертви. Бяха жилави и се отстраняваха трудно, но успях да ги развия и главата на Джон клюмна на рамото му. От крайчеца на устата му потече слюнка. Очите му се завъртяха към мен.
Издръжливостта на човешката природа е забележителна. Джон не само беше жив, но и бе запазил разсъдъка си.
— Джо? — дрезгаво промълви той.
— Да, Джон. — Едва не се разплаках отново. — Аз съм, Джо. Дошъл съм да ти помогна…
И в същия миг чух стрелба.
Завъртях се, взех пистолета си и го насочих към входа. Изстрелите се разнесоха отвън. Реших, че Ринк убива Каин или убиват него. Направих три крачки и се обърнах към Джон.