— Не се тревожи, Хънтър. Ще го погреба.
— Мъртъв ли е? — Думите ми бяха по-скоро въпрос, отколкото факт.
— Не погребваме живи хора — подчерта той.
Това не беше задължително вярно, но не бях в настроение да споря. Уолтър винаги увърташе.
Изнесоха Каин и Уолтър въздъхна. Трябваше да се досетя какво предстои.
— Търсили сме не където трябва.
Присвих очи и го погледнах.
— Не е той.
— Какво?
— Не е той — повтори.
Изпитах моментна паника.
— Как така не е той? Това определено е Каин. — За да наблегна на думите си, разперих ръце и приканих Уолтър да огледа ужасяващата обстановка. Той вдигна длан да ми направи знак да се успокоя, но аз се изправих и застанах до него. Носът ми беше на няколко сантиметра от неговия.
— Не виждаш ли какво е направил тук негодникът?
— Успокой се, синко — рече Уолтър. — Каин е. Няма съмнение.
— Тогава какви ги говориш, по дяволите?
— Не е Мартин Максуел.
— Какво? — Втренчих се в лицето му и потърсих лъжа. Не че това ми помогна. Не познавах Мартин Максуел. Знаех само, че съм премахнал Жътваря.
— Това е брат му — обясни Уолтър.
— Брат му? Искаш да кажеш, че…
— Да. Робърт Суон. Музикантът.
Тогава не разбрах. И все още ми е трудно да го проумея. Всъщност за мен нямаше голямо значение. Който и да беше, не беше важно в грандиозния замисъл на нещата. Той беше ненормален убиец. Бях го убил като бясно куче и се радвах. Ако Уолтър искаше да омае света с измислици, нямах нищо против.
Изсумтях и го погледнах в очите. Лицето му беше безизразно. И после кимнах.
— Музикант? Щом казваш.
Той ми намигна.
— Така казвам.
Обърнах му гръб и тръгнах към изхода. Навън още беше нощ, но небето бе осветено от прожектори на хеликоптерите, които пристигаха и заминаваха. Стигнах до стъпалата. Ринк се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми. Не можех да определя дали го направи, за да се подпре на мен или аз на него. Все едно. Както винаги се поддържахме взаимно.
— Ще се оправиш ли, Ринк?
— Естествено — отвърна той, но ръката му неволно се плъзна към превръзките на лицето и брадичката.
— Разминахме се на косъм.
— Абсолютно.
С усилия изкачих стъпалата и се озовах затънал до глезените в белия пясък. Проходът не беше достатъчно голям да побере хеликоптерите и персонала, докарани от Уолтър. Имаше и много мъже и жени в бойни униформи и бронежилетки. Стояха със заредени оръжия, сякаш Каин продължаваше да бъде заплаха.
Подпирайки се един на друг, двамата с Ринк минахме през пукнатината в скалите. Трудно се провряхме рамо до рамо, но успяхме.
Навън положението беше такова, каквото Ринк го бе описал. Цирк с три арени. В небето кръжаха хеликоптери. Хамъри и джипове пълзяха покрай ръба на стръмния склон в далечината. Несъмнено бяха на ФБР и Тайните служби, но сега беше представлението на Уолтър, който командваше парада. Всеки друг трябваше да лази по периферията. Занимаваше ме единствено медицинският самолет, който Уолтър бе имал предвидливостта да повика. Видях го и в същия миг медиците минаха покрай нас с Джон на носилката.
— Мислиш ли, че ще прескочи трапа?
Спомних си ужасяващите рани на гърба му.
— В днешно време лекарите вършат изумителни неща — отвърна Ринк, но думите му прозвучаха неубедително. Дори той се съмняваше.
— Ще се оправи. Трябва. Иначе всичко ще бъде напразно.
— Не е напразно, приятелю мой. — Той плъзна ръка по рамото ми и ме прегърна. — Премахнахме чудовище. Аз и ти, Хънтър. Също като едно време.
49
През следващите дни Уолтър се опита да обясни логиката в случилото се. Мартин Максуел не се беше побъркал, както отначало бе предположил. Вярно, беше объркал живота си, когато се бе заиграл с бельото на губернаторската съпруга, но това се оказа единственото му прегрешение. С изключение на увлечението му по дамското бельо той не беше злодеят, за какъвто го подозираха.
Някои дори биха твърдели, че Максуел е свестен човек. В края на краищата, той бе издирил не толкова облагодетелствания си брат, беше го прибрал в дома си и му бе осигурил начина на живот, който му липсваше. Обаче човекът, нарекъл се Каин, не бе проявил благодарност. Душата му се разяждала от завист, мрачни фантазии и желания, които не можел да постигне като неизвестен музикант в нация от музиканти, чийто талант далеч превъзхождал неговия. Ето защо копнеел за нещо, което не му се полагало по право, и откраднал уменията на брат си. А може би Мартин доброволно му бе предал знанията си. Сигурно бе взел брат си под крилото си, тъй като уменията с оръжията на Каин и особено с нож, били резултат на много часове упражнения и практика, както и способността му да проследява и наблюдава. Най-обезпокоителният аспект по отношение на версията на Уолтър за Каин беше откъде е знаел моето име. Уолтър обаче го правеше. Имаше ли по-добър начин да прикрие извратените действия на правителствен служител, освен да отрича, че това е същият човек. Приемливо опровержение. Такава беше играта му. Щом целта му беше светът да повярва, че Мартин Максуел не е техен човек, нямах нищо против. Аз знаех истината.