— Нека първо да хвърля един поглед. Ако не я подкарам, ще ви кача.
— Само ще си загубите времето. — Човекът премести ръце на кръста си и посочи с брадичка повредената кола. — Таратайката няма да отиде никъде.
— Нека да видя — повтори Каин.
— Както искате… но няма да запали — упорстваше странникът. Коварни думи, които прикриваха също така коварни действия. Почесването по крака не беше така несъзнателно, както изглеждаше.
— Настоявам — отвърна Тувал.
Практиката води до съвършенство. Каин бе упражнявал тази маневра хиляди пъти. Той извади ножа от джоба си, долепи острието до дланта си, бързо пристъпи напред…
И се озова пред дулото на полуавтоматичен пистолет, насочен право към лицето му.
От гърлото му се изтръгна нежелан кратък смях. Не беше от шок или страх, а от самосъжаление. Изглежда, трябваше да се упражнява още. И не на последно място, прибирането на ножа в калъфа. Той незабелязано пусна острието във външния джоб на сакото си.
— Не, аз настоявам — рече англичанинът.
Тувал поклати глава в престорен укор.
— Не мога да повярвам, че извадихте оръжие срещу мен, след като единственото ми желание е да ви помогна.
— Оценявам загрижеността ви, господине, но не се нуждая от помощта ви. Трябва ми само джипа ви. — Непознатият махна с пистолета, подканяйки Каин на разходка в пустинята.
Тувал огледа терена и видя сухо дере със стръмни стени. Дъното беше отрупано с камъни и повехнал пелин. Оказваше се, че има къде да се скрие престъпление.
— Ще ме застреляте ли?
Закъсалият шофьор засмука въздух през зъби.
— Ще ме хвърлите в онази дупка да ме намерят койотите? — Каин сви рамене. И той беше правил същото с много хора.
— Ще ви застрелям само ако се наложи.
Нима? ГОЛЯМА ГРЕШКА. Първото правило едно беше да не показваш слабост пред врага.
— Вие не сте убиец.
— Ако трябва, ще стана — отвърна англичанинът. Гласът му леко потрепери. От страх или от нетърпение? И двете можеха да накарат нервния човек да натисне спусъка. — Слезте в ямата и застанете на колене. Предупреждавам ви, господине, че ако не се подчините, ще използвам оръжието.
Тувал покорно вдигна ръце.
— Я стига. Не можете да сторите такова нещо на един добър самарянин.
— Мога и ще го направя. — Човекът отново махна с пистолета. — По-живо. Слезте в дупката.
— Не съм облечен подходящо за катерене.
— Скачайте, по дяволите!
Каин тръгна към сухото дере.
— Ще ми позволите ли да взема нещо от колата си? Ще ме оставите насред дивата пустош, затова нека си взема поне вода.
— В ямата.
— Нарича се дере.
— Добре, слезте в проклетото дере. Ако не го сторите, ще ви пръсна черепа и после ще ви хвърля там.
Тувал отново поклати глава. В заплахата липсваше настойчивост.
— Успокойте се. Слизам.
Мъжът го наблюдаваше. Каин се спусна в дерето, обърна се и го погледна. Лицето на англичанина изглеждаше призрачно сиво на звездната светлина, сребристо петно, лесна мишена за стрелец.
— Обърнете се, застанете на колене и сложете ръце на тила си.
— Защо е това аматьорско театралничене? — попита Тувал. — Ще вземете колата ми. Няма начин да се изкатеря и да ви попреча, затова защо искате да коленича?
— Защото така казвам — озъби се мъжът.
— Ще съсипя хубавите си панталони — напевно и мелодично като хорист каза Каин, обърна се и коленичи в чакъла като на скамейка в църква.
— Стойте там и не мърдайте.
Тътренето на крака отбеляза движенията на странника. Тувал предположи, че взима нещо от изоставената си кола, и чу непогрешимия трясък от затваряне на преден капак, а после стъпки, които се върнаха до ръба на дерето. Погледна през рамо и видя силуета на мъжа, очертан на фона на звездите. В ръката си държеше раница. Бръкна вътре, извади нещо и го хвърли долу.
Предположението на Каин се потвърди. Човекът определено не беше убиец. Върху камъните на три метра от него падна бутилка, пълна три четвърти с вода.
— Не казвайте, че не съм ви благодарен за помощта — извика англичанинът и се обърна.
— Чакайте.
— Какво?
— Да направим размяна.
— Не искам нищо от вас.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Ами ключовете от джипа ми?
Това привлече вниманието му.
— Хвърлете ми ги.
— Не.
— Хвърлете ги или ще ви застрелям.
— Не. Ще направим размяна.
— Хвърлете ми проклетите ключове или ще ви пръсна черепа.
— Направите ли го, няма да намерите ключовете. Скрих ги, когато ви видях. Вярно, не са много далеч, но ще ви отнеме известно време, докато ги откриете. Сигурен ли сте, че искате да загубите ценно време да ги търсите, вместо да изпълните една молба? Знаете, че можете да ме убиете, но какво ще стане, ако някой се появи, докато търсите ключовете? Готов ли сте да убиете още хора? Може дори да се окаже някое ченге.