Някои ме наричат съвестен гражданин. Тяхна работа. Аз предпочитам да мисля, че решавам проблеми. Когато си самотна майка с деца, заплашвани от насилници, викаш Джо Хънтър.
В края на улицата бавно се появи черно беемве.
Започва се.
Спрях пред жилищната сграда. От колата се разнасяше гангстерски рап. Музиката беше груба и агресивна, също като хората вътре. Те бяха трима: едва се забелязваха в дима от канабис. Точно както очаквах.
От беемвето слезе плешив мъж и надяна кожени ръкавици. От задната седалка се изхлузи друг, също толкова висок. За разлика от първия този беше дългурест и мършав. Двамата тръгнаха към дома на Дженифър.
Рап музиката заглуши стъпките ми. Шофьорът свиваше цигара с дрога и не ме забеляза. Разбра за присъствието ми едва когато отворих вратата.
— Какво става, мамка му? — успя да каже той, преди да го фрасна.
Прицелих се в коронарния синус и улучих десетката. Такъв удар може да се окаже фатален. Наречете ме състрадателен, ако искате, но го цапардосах само колкото да изпадне в безсъзнание.
На беевмето трябваше да има предупреждение от Министерството на здравеопазването. Използваните спринцовки бяха най-малкото. Внимателно хванах предпазния колан, от който ставаше хубава примка. Увих го около облегалката за глава и го затиснах с вратата. Така беше още по-добре.
Настигнах другите двама, преди да влязат в жилищната сграда.
Приведен и с шапка, смъкната над лицето, аз се промъкнах зад тях. Бях облечен в изцапани с повръщано панталони и яке и те видяха в мен само един безобиден клошар. Все едно бях невидим.
Изправих се и забих палеца и показалеца си в трахеята на плешивия. Той вдигна ръце към гърлото си и аз забих юмрук в слънчевия му сплит. Въздухът излезе от белите му дробове. Мъжът започна да се свлича на земята и срещна вдигнатото ми коляно. Строполи се тежко, но това нямаше значение, защото вече беше в безсъзнание.
Нямах време да изпитвам задоволство от работата си. Мършавият вече бъркаше в джоба си. Можеше да извади пистолет.
Сграбчих китката му, издърпах ръката му от джоба и видях, че държи нож.
— Това не е типично за теб, Шанк. — Извих китката му и се чу изпукване. Така по-лесно изтръгнах ножа от пръстите му.
Името му беше Питър Рамзи, боклук, който бе започнал престъпната си кариера с кражба на велосипеди в Оукуд Парк в Салфорд, но като всеки треторазреден гангстер харесваше прякора си. Предпочиташе нож, когато заплашваше отчаяни майки. Шанк можеше да изглежда страшен, докато размахваше кама, но на мен ми се виждаше жалък.
Хванах го за косата и притиснах кокалчетата на юмрука си в черепа му.
— Слушай внимателно — изръмжах аз. — Искам само едно. — Завъртях главата му към мен, за да ме погледне в очите. — Дженифър Телфър е извън сметките ти. Завинаги. Чу ли?
— Дженифър Тюлфър? Коя е тя?
Зашлевих го с всичка сила.
— Знаеш кого имам предвид — рекох и размахах ножа. — Кажи ми, че не си мислел, да я накълцаш. — Вдигнах острието под носа му и дъхът му замъгли стоманата. — Знаеш ли какво, Шанк? Кръвта ми се смразява от самата мисъл за това.
— Никого нямаше да накълцам — отвърна той.
— Добре. Тогава не ти трябва това. — Пуснах ножа в джоба на палтото си. — Ако отново те видя да се навърташ наоколо, ще те нараня лошо.
— Какво съм ти направил?
— Закачаш се с не когото трябва, ето какво. — Ударих го с опакото на дланта си в лицето, за да наблегна на думите си. — Излез оттук и не спирай да вървиш. Обърнеш ли се, ще връхлетя върху теб като разгневен рояк оси. Ясно ли е?
— Да, разбрах.
— Е, ще се видим някой път.
— Няма да ме видиш, ако аз те забележа пръв, противен психар!
— Повярвай, ако пътищата ни отново се пресекат, няма да ме видиш, когато се приближа до теб.
2
— Влез, Джо. Бързо.
Джак и Беатрис се бяха сгушили пред телевизора. Анимационният филм беше приковал вниманието им и те не ми отделиха повече от секунда. В краката им се търкаляха празни кутии, а топлината на газовия котлон изсушаваше остатъци от храна. До креслото беше захвърлена празна бутилка от вино и кутия от китайска храна, но не бяха останали от празненство.
Дженифър бързо затвори вратата. Зад гърба си чух издрънчаване на верига и залостване на резе.
— За в бъдеще няма да са ти необходими ключалки, Джени — рекох и свалих шапката и палтото си. — Шанк вече няма да те посещава.
Тя уви ръце около тялото си.
— Трябва да се тревожа за по-лоши неща от Шанк — промълви.
Четиринайсетгодишната ми работа като агент срещу тероризма вече ме беше убедила в това. Ако ми беше нужно напомняне, трябваше само да погледна хлапетата. Едва на четири и шест, те имаха вид на безкрайно мъдри по тези въпроси.