За щастие Каин стигна пръв до ъгъла на сградата. Свърна наляво, хукна по тясна уличка и се довери на късмета си, че няма да удари главата си в някое препятствие. Видя ъгъл и отново сви наляво.
Надяваше се, че охранителят ще действа предпазливо. Човекът бе видял на какво е способен Тувал с ножа. Само глупак би рискувал кръвта му да изтече в безлюдна уличка, единствено със смрадта на боклук в ноздрите за последното пътуване към отвъдното. Сигурно се страхуваше от засада и щеше да спре на ъгъла. Каин хукна напред и спечели ценна преднина.
Добра се до главна търговска улица, успоредна на плажа, и забави крачка. Беше учудващо колко много анонимност му осигури пробягването само на една пряка. Безумието на плажа около него продължаваше с неотслабваща сила. Никой не го погледна.
Малък търговски център примамваше минувачите с обещанието за големи намаления на всички стоки. Тувал застана на входа и видя, че мъжът с тъмносинята риза се втурна вътре. Проблемът беше решен. Е, почти.
Каин се вмъкна в служебния вход, махна шапката и анорака си и ги хвърли в кофа за боклук, а после измъкна крачолите на джинсите си от чорапите. Ризата му висеше свободно на кръста и закриваше ножа за чистене на риба, затъкнат в колана му, както и издутите, пълни с трофеи, джобове на джинсите.
Върна се в търговския център и започна да се разхожда бавно като купувач. Кражбата от магазини беше умение, което не бе упражнявал от ученическите си години, но присвояването на слънчеви очила бе извършено ловко и сръчно като замахванията с ножа.
Тувал отиде отново на крайбрежния булевард и погледна към пристана. Лекари и полицаи бяха пристигнали като рояк бръмчащи стършели. Сложиха на носилка кървящия охранител и хукнаха към линейката. Човекът с риза на сини и жълти райета подаде глава през отворените врати. Каин се беше погрижил за двама, оставаше още един. Той присви очи зад новопридобитите си очила и се обърна наляво и сетне надясно. На не повече от десет метра охранителят с тъмносивата риза вървеше към него. Пръстите на Тувал бяха увити около трофеите в джоба му. Мъжът бавно и обезсърчено тръгна обратно към кея, без да съзнава, че е на разстояние едно наръгване с нож от човека, когото търси.
Каин се извърна. Загуби интерес към безсмислената игра. По-добре беше да отиде при фолксвагена и да провери дали все още му предстои досадната задача да се отърве от колата. И после да се залови с по-интересния въпрос да открие крадеца.
12
— Е, това е родният ти град, така ли, Ринк? Трябва да си взема назад думите за пикапите.
— Да, по дяволите.
Нямам нищо против да призная, когато греша. Мислех, че ще се озова в заспало градче, пълно с дървени колиби и скъпи спомени за южняшки красавици, а видях оживен голям град, равен на метрополиите по света. Останах поразен от разпрострелите се на всички страни високи сгради, хубави музеи и живописни паркове по бреговете на река Арканзас.
Ринк не злорадстваше. Усмивката му изразяваше задоволство, докато ми показваше забележителностите и ми напомняше, че Литъл Рок е столицата на „Природният щат“, а не някакво пикливо затънтено място, за каквото го мислех.
— Жалко, че не можем да минем по заобиколен път, за да видя повече от твоя прекрасен град.
Бяхме в колата, която бяхме наели в Адамс Фийлд — известен като международното летище на Литъл Рок, след четиричасов полет от Тампа. Автомобилът беше обикновено комби и съвсем не приличаше на лъскавото порше на Ринк, но беше чист и удобен. Имаше и повече място за багаж. Ринк караше, защото така беше по-лесно. Това беше неговата територия и той можеше да ни заведе до крайната ни цел по-бързо.
Такъв беше планът. Струваше ми се, че Ринк е бил таксиметров шофьор в някой предишен живот, съдейки по криволичещия път, по който поехме през града.
— Да, Литъл Рок наистина е изминал дълъг път — отбеляза, докато минавахме през конгресния център и увеселителния район. Ринк поне беше впечатлен. — Забравяш, че това е първата столица на Бил Клинтън, Хънтър.
— Не забравям, не знаех.
— Много си невеж. Трябва да признаеш, че не очакваше такова нещо, нали? Имаме дори нов, единствен и неповторим президентски център „Уилям Джей Клинтън“. — Посочи вдясно. — Страхотна гледка.
— Като Дисниленд ли е?
Той ме погледна намръщено. Усмихнах се невъзмутимо.
— Далеч ли сме от дома на Луиз? — попитах.
— Не. Още пет минути.
— И преди малко каза пет минути.
— Да. Не е ли странно?
— Харви там ли ще бъде?
— Ще се срещнем на обяд, където ще можем да говорим с Луиз на неутрална територия. Не иска да го виждат около къщата й, за да не го запомнят. — Ринк сви рамене. — Не знам защо се бои толкова много, сякаш Петоски е някакъв проклет Кръстник.