— Изтеглиха ли наемниците?
Свих рамене.
— Не се знае какво може да направят, ако Джон се появи.
— И затова ли мислиш, че той все още бяга?
— Не. — Поклатих глава. — Има нещо повече. Джон има и други причини. Искам да кажа, че той е себично копеле. Не му пука за другите. Но не мисля, че би бягал от хора като Петоски само заради две хиляди долара дълг от хазарт. — Млъкнах и се опитах да обобщя какво точно искам да кажа: — Случило се е нещо голямо. Толкова се е уплашил, че отново е хукнал да бяга и няма намерение да поглежда назад. Зарязал е и Джени, и Луиз Блейк. Това означава, че се опитва да скъса всички връзки и да изчезне безследно. Човек не постъпва така само заради дребен дълг на карти.
Ринк се съгласи.
— Петоски е тъпак — повтори той, — но разбирам какво имаш предвид. Какво ще направи? Ще заповяда малко сритване на задници или някоя счупена ръка? Няма да поиска смъртта на Джон, нали?
— Освен ако Петоски не е по-опасен, отколкото предполагаме.
— Не, придържам се към първоначалното си мнение. Той е дребна риба, която върти големи игри. Твърде страхлив е, за да очисти някого. Остава единствената друга вероятност, нали?
— Някой друг е уплашил Джон. Човек, който е готов да го убие.
Ринк се наведе напред, включи двигателя и се включи в движението по пътя.
— Но ти твърдо си решил да започнеш с Петоски? — попита тай.
— Да, и се надявам, че историята ще свърши с него, макар да не мисля така.
— Да. Накара ме да се замисля и смятам, че това няма да е всичко.
Големият град вече беше зад нас. Навлизахме в по-неприветлив район.
— Какво правим тук? — попитах.
— Ще обиколим и ще огледаме терена. Харви каза, че Петоски върти бизнеса си от офис в центъра и спомена мястото, където ходи, когато сделките са непочтени. Реших да минем оттам и да хвърлим едно око.
Пред нас се появи сграда като от филм на ужасите. Ринк повдигна брадичка да я посочи.
— Какво ще кажеш?
— От духове ли е обитавана? — пошегувах се.
— Предполагам, че само от наркомани.
Постройката беше от червени тухли и огромна, но малко от първоначалния цвят се виждаше през пластовете мръсотия и сажди. Извисяваше се на пет етажа, и имаше равен покрив и редици прозорци на всяко ниво. Стъклата на много от тях липсваха. На някои бяха заковани прогнили плоскости от талашит, а останалите стъкла на други приличаха на зъби в устата на старица. Прозорците на последния етаж бяха в най-добро състояние. Вероятно бяха сменени наскоро. Зад матовите стъкла, изглежда, имаше полупрозрачни найлонови завеси.
— Не са за очевидното — отбеляза Ринк. — Не са, за да събират кръв. По-скоро са сложени да заглушават звуците отвътре.
— Струва ми се, че на по-ниските етажи може да има бездомници.
— Аха. Добро прикритие. Кой нормален човек би искал да попадне в леговище на откачалки и крадци?
— Само онези, на които им се налага.
Ринк обърна на запустял участък, за да минем за втори път покрай скривалището на Петоски. Сградата не изглеждаше по-приятна.
— Време ли е да се срещнем с Харви? — попита той. — Да.
В огледалото за обратно виждане постройката придоби цвета на засъхнала кръв. Излъчваше обещание за невъздържано насилие.
— След това предполагам, че ще се върнем тук?
— Само онези, на които им се налага — повторих.
13
— Господин Хънтър? — Луиз Блейк ме огледа от главата до петите. — Вие ли сте братът на Джон?
— Да.
— Приличате си.
Стиснахме си ръцете.
— Моля, седнете. Вече си позволих волността да поръчам кафе — рекох аз.
Тя се настани на стола, мигновено посегна към чашата и отпи. Не че се нуждаеше толкова много от кофеин, а по-скоро искаше да прави нещо с треперещите си ръце. Остави чашата и започна да си играе с дръжката. От масата се разнесе леко почукване, сякаш духове установяваха контакт по време на спиритически сеанс.
Можеше да се каже, че е малко нервна.
Не я бях виждал, но си спомнях, че Джон говореше с каква красавица работи. Предполагах, че я превъзнася под въздействието на изпитите бири. След като я видях обаче, трябваше да призная, че е хубава. Макар че бе уплашена и нервно чистеше въображаеми прашинки от дрехите си, тя имаше изящни кости и сочни устни на манекенка, но не по стандартите на списание „Вог“, а може би като момиче в каталог, поръчан по пощата, на път да стане звезда.
Порази ме нещо друго. Луиз Блейк наистина беше двойница на Джени, само че недокосната от раждане на деца и измяна на доверието. Разбрах какво в нея е привлякло Джон.