— Надявам се, че нямате нищо против, че се срещаме тук. — Тя скръсти ръце на гърдите си. По всяка вероятност това също беше опит да прикрие треперенето си. — Реших, че не е добра идея да дойдете в дома ми.
— Мястото е подходящо като всяко друго. — Пиех бавно силното кафе, но Луиз вече беше приключила с нейното и очевидно искаше още. Нуждаеше се от увереност, че е сред приятели. Представих й останалите.
Харви Лукас бе уредил срещата на уединено място. Беше го нарекъл неутрална територия. По-скоро минимално пространство. Седяхме в сепаре в занемарено кафене в края на редица магазини. Нямаше много клиенти в следобедния час и малцината присъстващи явно разбираха понятието усамотение. Сепаретата от двете ни страни бяха празни и това засилваше абсурдността на сцената на четиримата, притиснати един до друг край маса, предназначена за двама. Ние с Ринк седяхме от едната страна, а Луиз и Харви бяха срещу нас. Притисната в ъгъла до прозореца от внушителното тяло на Харви, тя приличаше на хванат натясно гризач, заплашен от пантера.
Когато си помислите за частен детектив, вероятно си представяте бял мъж на средна възраст в спортно сако в десен рибена кост и панталони с цвят на горчица, а може би и мека шапка, за да скрие оредялата си коса. Харви беше съвсем различен. Той беше висок метър деветдесет и пет, тежък сто и десет килограма, изтъкан от мускули и с глава с формата на куршум. Кожата му беше синкавочерна и отразяваше светлините на тавана.
Харви Лукас имаше вид на професионален боксьор и се беше издокарал с показността и усета на кинозвезда. Знаех, че е бивш военен рейнджър и сега връзката му с Ринк стана очевидна.
Харви се намеси в разговора с плътен баритон:
— От два дни около дома на госпожица Блейк се навъртат странни хора, затова реших да поговорим далеч от погледите им.
— Хора на Петоски? — заинтересувах се аз.
— Възможно е. Но ако питаш мен, изглеждаха твърде добре облечени, за да се забъркват със Зиги. Направих им няколко хубави снимки, ако искаш да ги видиш.
— Да, ще ги погледна, след като приключим тук — отговорих и се обърнах към Луиз Блейк: — Знаете ли кой наблюдава дома ви?
Тя поклати глава и червеникавите й коси закриха лицето й.
— Госпожица Блейк не съзнаваше, че наблюдават дома й, докато не й го казах — отново се обади Харви.
— Разбрах, че става нещо — вметна тя в опит да запази спокойствие. Очевидно беше костелив орех и забележката беше начинът й да го покаже. — Усетих го. Сякаш някой ме гледаше, където и да отида. Но не видях никого. Не че щях да ги позная. Нямам представа как изглежда Петоски.
— Какво мислиш, Харви? — попита Ринк.
Лукас завъртя глава и ъгълчетата на устата му увиснаха.
— Тази работа никак не ми харесва, Ринк.
Бях напълно съгласен с него.
— В писмото си до Дженифър Телфър вие пишете, че Джон е в беда — обърнах се отново към Луиз. — Казвал ли ви е нещо по-точно?
Тя поклати глава.
— Не ми казваше нищо. Това е проблемът. Повече ме безпокои начинът, по който се държеше.
— Какво имате предвид? Пишете, че се е страхувал.
— Да, беше нервен. Спреше ли някоя кола навън, той поглеждаше крадешком през щорите и други такива неща. Не можеше и да спи добре. Непрекъснато се мяташе и се въртеше, и подскачаше от всеки шум навън.
— Попитахте ли го какво не е наред?
— Разбира се, но той не ми каза. Само отвърна, че мисли за нещо.
— Не го ли притиснахте да разберете какво е?
— Не. Помислих, че е свързано със започването на новата работа. Може би му беше трудно да се справи, сякаш напрежението му се отразяваше.
— Джон е започнал нова работа?
— Така каза. Станал шофьор за местна фирма и извършвал доставки за клиенти. Отначало ми се стори малко притеснен.
— Защо ще се притеснява, че е шофьор?
— А вие не бихте ли се притеснявали? Да свършите като момче за доставки е падение, не мислите ли?
— А вие така ли го приехте, Луиз?
Погледът й ме прониза със силата на бормашина.
— Съвсем не! За каква ме мислите?
— Съжалявам, не исках да кажа това. Само се питах дали Джон е мислел, че ви е разочаровал, и затова е бил нервен във ваше присъствие.
Тя въздъхна шумно.
— Може и да си го е мислел, но не го е споменавал пред мен. Освен това беше нервен за всичко освен в мое присъствие.
— Казахте, че се държал така, сякаш е очаквал някого — напомних й.
Луиз отново поклати глава.
— Не само очакваше някого — отвърна, размахвайки пръст, — а по-скоро чакаше нещо да се случи.