— Здравейте, деца. Какво гледате? Анимационни филмчета?
— „Спондж Боб“ — отвърна Джак.
— Панталоните му са квадратни — добави Беатрис.
— Интересно — отбелязах и учудено повдигнах вежди. Тя беше твърде малка, за да знае кой е Скалата, но оцени усилието. Смехът й беше като тиха музика, сякаш отново стана бебе. Издръжливостта на децата винаги изумява циника в мен.
Майка й обаче не се успокои толкова лесно и махна ръката ми от рамото си с вял жест. Джени взе палтото и шапката ми, остави ги на страничната облегалка на канапето и после прекоси стаята. Седна на стол до издрасканата маса и придоби вид на осъден затворник.
— Престани да се тревожиш. Гарантирам, че Шанк ще търси другаде парите си.
Тя взе пакет цигари, сложен до препълнен с изпушени до половината фасове, доказателство за продължителните й страдания.
— Засега — подчерта тя. — Но какво ще стане, когато заминеш? Какво ще му попречи да дойде пак?
— Ще ми се обадиш по телефона.
Дженифър потисна кашлицата си и пъхна цигарата между устните си.
— Ами, ако не мога да ти платя, Джо? Пак ли ще дотичаш тук?
— Мислиш, че го направих за пари?
Имайки предвид смисъла, който тя придаваше на думите и особено на хората, може би първо трябваше да обмисля отговора си. Дженифър наклони глава и се втренчи в мен. Пръстите й се вкопчиха в ризата ми.
— По друг начин ли искаш да ти платя, Джо? — Погледът й се стрелна към децата, сякаш представляваха пречка. — Щом искаш. Но не тек… не пред децата.
Внимателно се отскубнах от нея.
— Джени, знаеш, че нямах предвид това.
Тя се извърна и повдигна с ръце гърдите си.
— Какво не е наред? Не съм ли достатъчно хубава за теб? Мислиш, че съм грозна. — Отражението й заплува в огледалото над камината. Патината изкриви образа и скри отвращението й към себе си. — Е, не мога да те обвиня, нали?
— Не си грозна, Джени. Помогнах ти, защото исках. — Махнах с ръка, посочвайки стаята. — Ти се нуждаеше от помощ. Всички се нуждаехте.
— Но ти не работиш безплатно, Джо. Казал си го на Джон. Защо не му помогна? Ако го беше сторил, той можеше още да е тук… — На миглите й затрепкаха сълзи. — Защо не ни помогна тогава? Ще ти кажа защо. Било е заради парите.
Не отговорих.
Тя запали цигарата, засмука я, сякаш беше спасително въже, и гневно се вторачи в мен.
— Не помогна на Джон, когато той имаше нужда. И аз като него не мога да ти платя.
Трябваше да кажа нещо и се настаних срещу нея.
— Джени, не разбираш какво се случи между мен и Джон. Нямах нищо общо с него, независимо дали можеше да ми плати или не.
Дженифър изсумтя и отново дръпна от цигарата.
— Не знам какво ти е казал — продължих аз, — но предполагам, че не е било истината.
Очите й ме пронизваха.
— Какви ги говориш, Джо?
Въздъхнах.
— Всичко е минало, Джени. Забрави го.
Тя сви рамене и изтръска цигарата. Пепелта не улучи пепелника.
— Както искаш.
Тишината надвисна между нас и се смеси със синкавия тютюнев дим.
Веднъж гледах как чапла пронизва с човка малка пъстърва в поток. Ръката на Дженифър правеше подобни пробождащи движения, за да угаси цигарата. И после като лакома чапла тя посегна към друга. Нежно сложих ръката си върху нейната. Дженифър ме погледна в очите. В очите й блесна надежда, но само за секунда. Тя измъкна ръката си и взе пакета. Запали и продължително дръпна от цигарата.
— Искам да намериш Джон — рече Дженифър в мъглата от пушек. — И да го доведеш вкъщи.
— Може да не е толкова лесно. Той вече не е в страната.
— Не. В Америка е.
— Обаждал ли ти се е?
Тя дръпна ръката си, но не от желание да се освободи от мен. Порови в джоба на панталоните си, извади плик и го притисна до гърдите си, а след миг го сложи пред мен. Погледнах я. Джени обаче наблюдаваше децата. Очите й се присвиха.
— Вие, двамата, вървете в стаята си. С чичо трябва да поговорим. Може да гледате телевизия там.
Преди те да успеят да възразят, тя скочи, хвана ги за лактите и ги заведе в стаята им. Върна се и затвори вратата.
— Не искам да слушат. Въпреки случилото се Джон все още е техен баща.
Опитах се да скрия реакцията си и се наведох към масата. Пликът беше обикновен, бял и датата на клеймото беше отпреди повече от две седмици, от Литъл Рок, Арканзас.
— Арканзас? — учудих се аз.
Дженифър ми отвърна с измъчено изражение:
— Откъде другаде?
От разкъсания край на плика се показаха два листа. На пръв поглед написаното приличаше на набързо надраскана бележка, която поставяш на видно място, когато трябва да излезеш, само че по-дълга. Прощално писмо. Почеркът обаче не беше на брат ми.