— Женените мъже не може непрекъснато да се поставят в застрашаващи живота ситуации — заяви Даян в нощта, когато ме напусна.
— Искаш да стоя у дома и да умра от скука? — попитах аз.
— Не, Джо. — Тя тъжно поклати глава. — Не искам да те погреба.
Даян искаше човек, с когото да остарее. Разбирах я, но не можех да й го обещая. Прекалено импулсивен съм. Обещанието ми към Джени не ми даваше покой и исках да започна с няколко телефонни обаждания.
Часовникът на стената сигурно не беше верен, но реших, че не е толкова късно. Хектор и Парис изприпкаха в задния двор. Последвах ги и извадих мобилния си телефон. Бяха изминали вече четири години, но номерът на Даян все още беше на режим бързо избиране.
— Ало?
— Здравей, Саймън — отвърнах аз, прикривайки ревността си. — Може ли да говоря с Даян?
Надеждният, работещ на безопасно място съпруг на Даян изсумтя и измърмори нещо неразбираемо, но й даде телефона.
— Какво искаш, Джо?
— Заминавам.
Гласът й мигновено потрепери:
— Защо ми го казваш?
— Мислех, че може да искаш да ме изпратиш на летището.
Тя въздъхна.
— Правила съм го твърде много пъти.
Сега беше мой ред да въздъхна:
— Ще вземеш ли кучетата за няколко дни?
— Саймън има алергия.
— По дяволите! Не е ли хубаво, че нямаме деца?
Мълчанието й беше красноречиво.
— Съжалявам, Даян. Не трябваше да го казвам.
— Не трябваше, Джо.
Чух, че Саймън прошепна нещо.
— Саймън каза, че ще ги вземем, но ще стоят в бараката.
Кучетата ми весело подскачаха из градината, играеха и се боричкаха в рододендроните.
— Стига да се разхождат, всичко ще бъде наред — отвърнах аз.
— Добре.
— Ще ги докарам сутринта.
— Не — побърза да възрази Даян. — Аз ще дойда със Саймън — заяви тя и затвори.
Прибрах кучетата, върнах се вътре, седнах на креслото и набрах номер в Тампа, Флорида.
— Хей, Хънтър, какво става?
Джаред Рингтън — Ринк говореше провлечено със силен южняшки акцент и винаги ми напомняше за китариста, кандидат за женитба във филма „Следотърсачите“ с Джон Уейн. Той говореше носово и напевно като кънтри певец от Запада, странна аномалия, дължаща се на факта, че майка му беше японка, а баща му — шотландец.
— Зает ли си с нещо?
— Затънал съм до ушите в смрад — отвърна той.
— Ще приема, че го казваш метафорично.
— Аха. Трябва да довърша една малка работа насаме с моя клиент и после съм на твое разположение.
— Каква е сделката? Нещо вълнуващо?
— Нищо изумително. Един човек ми плати да следя съпругата му. Заподозрял нещо, когато тя започнала да работи до късно. Решил, че кръшка.
— Може би иска да печели повече пари — предположих.
— Да, може да се каже, че се стреми към повишение — засмя се той. — Снощи я заснех да прави свирка на шефа си на задната седалка на лимузината му.
— Трябва да предадеш доказателството и сетне приключваш, така ли?
— Горе-долу. Все едно. Какво става? Не ми звъниш само да побъбрим. Това не е Джо Хънтър, когото познавам и обичам.
— Имам работа за теб… ако се интересуваш.
— Аха. — Може би се съгласи, но по-скоро чакаше още информация.
— Дълга история.
— Казвай.
Настъпи такава тишина, сякаш се намирах в мавзолей. Навикът ме накара да хвърля поглед през рамо, за да се уверя, че съм сам.
— Ще дойда там — рекох аз.
— Къде? Във Флорида?
— Да. Мисля да се отбия при теб за ден-два, но трябва да отида в Литъл Рок, Арканзас.
По линията се разнесе шум, а после се чу тих смях, примесен с оживление.
— Старата ми ловна територия.
— Именно затова ми трябваш.
— Мислиш, че съм екскурзовод? Купи си карта. — Провлеченият му говор преливаше от добродушна ирония. За мен беше пълна загадка защо някой не би харесвал Ринк. Какво в един саркастичен темерут не би му се понравило?
— Познанията за мястото ще ми спечелят битката наполовина.
— От осем години не съм се връщал у дома, Хънтър. Не знам колко актуални са познанията ми за мястото.
— Колко може да се е променил Арканзас за осем години? Там не е центърът на американската култура.
— Да, но хората там не са прости селяндури с пикапи. — Ринк прозвуча точно като прост селяндур с пикап. — Културни са, колкото навсякъде другаде. Знаят коя е Парис Хилтън и че Париж е столицата на Франция.
— Ще ти се отрази добре, ако се върнеш там.
Ринк се засмя.
— Е, за какво става дума?
— Изчезнал човек — отвърнах аз.
— И това е всичко? Мислех, че ще бъде нещо вълнуващо.