— Бързо дойде — отбелязах, — за по-малко от половин час след обаждането.
Уолтър изду дебелите си бузи в нещо като усмивка.
— Имам на разположение собствен самолет.
— Не думай! — рекох, но той не схвана шегата ми и не отговори. — Дори реактивен самолет не би могъл да те докара толкова бързо.
— Моят реактивен самолет е много бърз. — Този път Уолтър се усмихна искрено. — В Лос Анджелис съм от сутринта.
— Може ли да попитам защо?
— Не, разбира се.
Това беше игра. Той я обожаваше.
Използвах логическото си мислене, за да видя какви лъжи ще съчини.
— Възбудих интереса ти, когато говорихме по телефона. Накарах те да се замислиш, нали?
— Само догадки.
— Кажи ми, Уолтър, кой е Жътваря?
— Защо смяташ, че знам?
— Не си играй с мен. Не си долетял чак дотук напразно. Тук си, защото знаеш кой е той и си на мисия за задържане.
Той пъхна незапалената пура между зъбите си.
— Отказах пушенето преди осем месеца, но все още си нося пура за такива моменти.
— Имаш предвид моменти на празнуване?
— Не, говоря за напомняне колко пъти съм обърквал нещата. — За пръв път искрено му повярвах. — Има много истина в твърдението, че накрая миналото ти се отразява.
— Да — съгласих се аз. Думите му точно отразяваха чувствата ми. Той седна на леглото, което преди малко бях освободил, и стисна юмруци.
— Жътваря ме познава — рекох. — Познава и Ринк. Това ме навежда на мисълта, че е член на службите за сигурност.
Уолтър кимна, но не пророни нито дума.
— Някой от твоите хора ли е?
Той поклати глава:
— Не е от ЦРУ.
— От Тайните служби?
Уолтър размаха дебелия си пръст, доволен от най-добрия си ученик.
— Е, а ти как се замеси? — попитах. — Доколкото ми е известно, ЦРУ и Тайните служби са различни агенции.
— Както ти спомена, Хънтър, накара ме да се замисля и да свържа някои неща. Агенциите решиха да се намеся като СОА.
— Специален отговорен агент? Издигнал си се?
— Естествено — усмихна се той.
— И аз така реших. Е, какво се е случило? Какво превръща охранителя в убиец?
— Има ли разлика, Хънтър? Целта на охраната не е ли да убиваш или да бъдеш убит? Говорим за същината на въпроса, а не за етичните тъпотии, които виждаме във филмите.
— Разликата е огромна — напомних му. — Охранителите защитават свещеното право на живот, а не взимат извратени трофеи, с които да украсят стената в хола си.
— Не и в класическия смисъл — възрази той. — Трябва да разговаряш с някой дългогодишен агент и ще разбереш, че носи трофеи в душата си. Образно казано.
Поклатих глава на забележката му и седнах на леглото до него.
— Е, ще ми кажеш ли?
— Положението е деликатно, Хънтър — рече Уолтър и се размърда неспокойно на леглото, което в протест изскърца.
— Всичко е деликатно. Кое е по-различното този път?
— Съзнаваш ли какъв скандал ще избухне, ако се разчуе, че бивш агент от Тайните служби е отговорен за убийството на повече от двайсет души? — Той обърна голямата си глава към мен и аз видях болката, гнетяща го зад гладкото му чело. — Господи, Хънтър, ще стане десет пъти по-лошо от врявата около кампанията в Ирак. Ще окуражи противниците на правителството, които се молят да разрешим убийствата на невинни хора, за да оправдаем нападението. По дяволите, ако разберат, че Жътваря е действал свободно от четири години, сигурно ще повярват, че е било с благословията на правителството. Най-лудите ще се закълнат, че той все още работи за нас и премахва хора, които знаят истината за убийството на Джон Ф. Кенеди.
— Искаш да кажеш, че знаете за него от четири години? И нищо не е направено, за да заловите откачения кучи син? И аз се питам дали все още не работи за вас.
— Наскоро разбрахме за него. ФБР разследва няколко привидно несвързани убийства на различни места в страната. Задачата не е лесна, защото повечето трупове не са намерени. Хората са изчезнали безследно и се предполага, че са мъртви. На други им липсват части от тялото, както съобщиха в медиите. Освен метода на действие нищо друго не свързва убийствата.
— Какво? Няма ли криминална експертиза? Трудно ми е да го повярвам. — Отчаянието ме накара да скоча и да започна да крача в спалнята. Спрях до тоалетката, която не би представлявала анахронизъм през седемдесетте години на миналия век. Сложих ръце върху плота и се вгледах в отражението си в огледалото. Едва се познах. Нито пък се харесах. — Това са глупости, Уолтър.