Телфър се беше излегнал на задната седалка на доджа като опаковка от вчерашна храна за вкъщи — студена, мръсна и мазна. Кръвта от раната, която бе получил от престрелката на яхтата, бе втвърдила дрехите му. Ръцете му също бяха червено-кафяви и на челото му беше размазана кръв. От кожата му се отделяха големи капки пот като вода от спукан бойлер.
— Казах, че не изглеждаш добре, Джон — повтори Тувал и в огледалото за обратно виждане забеляза, че клепачите му потрепват.
— Изгаси лампата — почти неразбираемо промълви Телфър.
— Трябва да видя как си — възрази Каин, но протегна ръка и изключи лампите в колата.
— Защо? Нали ще ме убиеш? Или забрави?
— Непрекъснато го повтаряш. Може да съм променил решението си.
— Да, и още как. — Джон положи усилия да седне.
— Легни.
— Нищо ми няма.
— Отпред пътят става неравен. Ще бъде по-добре, ако лежиш. Вероятността раната ти отново да се отвори ще бъде по-малка.
— Раната ми е добре.
Тувал се засмя тъжно:
— Както искаш.
— По-добре, отколкото както ти искаш — неубедително каза Телфър.
Каин започна да барабани с пръсти по волана.
— Знаеш ли, не съм сигурен дали старата таратайка ще ни закара там, където отиваме. Не е в добро състояние.
— Няма да има значение. Няма да ти трябва за обратно пътуване. Ще те закарат с колата на съдебния лекар.
— Ха!
— Говоря сериозно. Закачаш ли се с брат ми, ще те върнат в ковчег.
— Продължавай да мислиш така, Джон. Нужен ти е оптимизъм, за да те поддържа жив.
— Няма да се измъкна жив. Знам го. Единствената ми надежда е да те видя да умреш пръв.
— Силни думи, Джон.
— Казвам сериозно всяка една от тях.
— Убеден съм, но няма да стане. Ако някой ще умре, това ще бъде твоят всесилен и велик брат. Възможно е да очистя и Джаред Рингтън.
— Много си глупав, ако наистина го вярваш.
— Искаш да кажеш, че не може да се има доверие на способностите ми? Засрами се, Джон. Колко ужасно е да се опитваш да смачкаш самочувствието ми.
— Нищо, което казвам, няма да те накара да мислиш лошо за себе си. Бедата е там, че… не различаваш кое е правилно и кое не е. Ти си проклет психопат.
— Глупости, Джон.
— Престани да се държиш снизходително. Защо не изплюеш камъчето и не ми кажеш истината? Смяташ да ме убиеш от самото начало. По дяволите, не мога да повярвам, че ме спаси от удавяне само за да ме убиеш. Всичко е толкова объркано, че никой няма да повярва.
— Ти повярва.
— Разбрах, че лъжеш. Мислиш ли, че повярвах, когато каза, че ще вземеш парите и после ще ме пуснеш?
— Тогава защо ми върна камата? Щом не си ми вярвал, можеше да ме изкормиш като риба.
— Защото… не съм като теб.
— Няма значение, Джон. Истината е, че сега си тук. Няма значение дали ми вярваш или не. Фактът е, че това изобщо не е важно.
— Фактът е, че ще ти отрежат главата. Брат ми не е като мен. Джо ще те убие.
— Не си представям, че нещата ще се развият така.
Телфър сви рамене.
Каин се засмя:
— Ето как ще се развият. Щом види какво е станало с братчето му, Хънтър няма да има смелостта да направи нищо повече, освен да се разплаче. Щом свърши, ще открие, че адът не е тъй лош, както го описват. Всъщност, когато приключа с разрязването му, ще се моли да отиде в ада за почивка и възстановяване.
Джон се изкашля възмутено и се сви на седалката. Или силите го напускаха, или бе решил, че няма смисъл да говори. Не че това имаше значение. Ако искаше да говори, Тувал щеше да продължи да бръщолеви.
— Е, къде е големият смел Джо Хънтър?
Каин присви очи, вгледа се в огледалото и го оправи. На известно разстояние видя фаровете на преследващия ги джип. Той изгаси светлините на доджа.
— Не искаме да правим нещата твърде лесни, нали?
— Мислех, че искаш да те проследи.
— Искам, но не толкова отблизо.
— По-добре се откажи. Джо няма да ти прочете правата и да ти сложи белезници. Веднага щом те види, ще те застреля между очите.
— Тогава ще се погрижа да не ме види.
— Целуни ми задника.
— Преди или след като му отрежа парче от тазовата кост?
Телфър не отговори.
Тувал се ухили в мрака.
Шосето се превърна в черен път, осеян с дупки и буйно израснали колонии от пелин и сухи треви в средата, където се бе събрал пустинен пясък. Луната ниско над хоризонта предлагаше малко светлина и Каин виждаше пътеката отпред. Не беше необходимо да се съсредоточава. Познаваше маршрута интуитивно като тъмните желания на сърцето си. Въпреки опасенията си за лошото състояние на доджа той караше бързо и се усмихваше на всяко раздрусване и потрепване от болка, които изтръгваше от намусения си спътник.