— Обзалагам се, че съжаляваш за номера с мобилния телефон, нали? — попита Тувал, но Джон не отговори. — В момента си мислиш, че не само подписа смъртната си присъда, но и тази на брат си. Някъде дълбоко зрънце достойнство те трови като злокачествен тумор и разяжда вътрешностите ти. Мислиш си: „Трябваше да поема отговорността си и да пощадя другите. Сега изложих брат си на ужасна опасност.“
— Не — презрително измърмори Телфър. — Мисля, че си толкова пълен с лайна, че вече не понасям смрадта. Махам се, тъпако!
Джон натисна дръжката на вратата и я бутна с рамо. Силната въздушна струя го блъсна назад.
Каин никога не изпадаше в паника, но осъзна какъв е безумният му план, извика и удари спирачки. Тялото на Джон полетя напред и челото му се удари във врата на Тувал. Сблъсъкът принуди Каин да пусне волана. Той се помъчи да овладее колата, но го прониза болка. В тези няколко секунди Телфър се хвърли към открехнатата врата и изчезна в разнасящия се на талази пясък.
— Кучи син! — изкрещя Тувал и за втори път удари спирачки. Доджът занесе, вдигна облаци прах и спря напреки на пътеката. Той отвори вратата, изскочи навън и потърси Джон. Нямаше го на пътя. Тувал хукна. В далечината видя фаровете на джипа на Джо Хънтър.
Четирийсет крачки по-нататък Каин намери Джон, проснат до един кактус. За миг се уплаши, че е мъртъв, но после съзря пламъка в очите му, когато той се обърна и го погледна.
— Глупав идиот — изръмжа Тувал.
— Да ти го начукам — отвърна Джон.
— Не, аз ще ти го начукам.
Каин се приближи и Телфър се опита да стане. Кракът на Тувал го блъсна отново на земята и безмилостно настъпи раната на гърдите му. Джон изкрещя от болка. Каин натисна още по-силно. Виковете спряха, когато Телфър изпадна в безсъзнание.
Тувал го сграбчи, уви ръце около гърдите му в мечешка прегръдка и го повлече, като вървеше заднишком. Докато Джон стенеше, Каин вдигна глава, фаровете на джипа на Хънтър все още бяха сравнително далеч, но блестяха застрашително с отмъстителна решителност.
— Трябваше да те оставя там да пукнеш, проклет кретен. Да те зарежа на пътя и шибаният ти брат да те прегази.
Заплахата беше лъжлива. Тувал все още имаше план за Джон Телфър. Щеше да го използва за примамка, а не само като жертва на пътя.
38
Беше странно, че Тувал-Каин продължава да обсебва мислите ми. Как психопат като Мартин Максуел бе успял да заблуди строгата процедура на подбор в Тайните служби? Как бе съумял да скрие истинската си същност на извратен убиец и да се представи за нормален?
И не само това, но и за съпругата и децата си той е бил олицетворение на семеен баща. Какво ли е минало през ума им, когато най-после бяха видели истинския му облик?
Какво си е представял отдавна изчезналият му брат, когато са се срещнали? Че ще наваксат за миналото, ще играят билярд заедно, ще изпият по няколко бири и ще станат близки приятели? Сигурно изобщо не е подозирал, че ще свърши като овъглен труп в непозната къща и духовете на съпругата и децата на Каин ще му правят компания.
— Пак го правиш — подхвърли Ринк.
Погледнах го. Той ме стрелкаше с очи, без да отклонява вниманието си от черния път.
— Какво?
— Онова изражение.
— Какво изражение?
— Изражението, което показва, че не се тревожиш какво ще стане. Придобиваш го на всяка мисия.
— Тревожа се, Ринк.
— Не ти личи — отвърна той и после смени темата: — Внимавай, Хънтър. Фаровете току-що угаснаха.
Взрях се в мрака отпред. Не видях фаровете на доджа. Отдавна ни се присмиваха и внезапното им изчезване донесе лоши предчувствия, все едно се отвори пропаст и дяволът се върна в ада и ни се изплъзна.
— Мислиш ли, че е спрял? Може би се готви да избяга. — Ринк отново ме погледна, а после се втренчи в пътя.
— Не. Кара без фарове. Иска да вземе преднина и да ни устрои засада.
— Тогава е време да поиграем на „Хвани ме“.
Джипът се стрелна напред, като подскачаше по по-високите бразди и профучаваше през по-малките дупки. В джантите се удряха и тракаха камъчета и чакъл.
Преследването започна сериозно.
Проверих зиг-зауера си. Беше пълен. В колана ми бяха затъкнати два резервни пълнителя. Протегнах ръка надолу и докоснах дръжката на сгъваемия боен нож, пъхнат в ботуша ми. Подозирах, че камата ще бъде избраното оръжие, когато най-после се изправех очи в очи с убиеца.
Звездите блещукаха на небосвода над нас. Насред дивата пустош небето изглеждаше безкрайно и звездите се открояваха ярко. Сенките бяха тъмни и пясъкът и чакълът леко блестяха. Не можех обаче да се наслаждавам на красивия нощен пустинен пейзаж и не му обърнах повече внимание. Как можех да мисля за красота, когато преследвах нещо толкова грозно и отблъскващо като Тувал-Каин?