Телфър изрева от изтезанията.
Каин се приближи и насочи ножа за чистене на риба с хирургична прецизност. Беше се съсредоточил и езикът му се подаде между стиснатите устни и се заизвива като тлъст червей, докато усърдно въртеше инструмента. Под плътта беше костта и това щеше да изисква усилия. Той спря да си подсвирква и започна да стене по-често от Джон.
Жертвата вече се носеше по пътя отвъд агонията, но усещането нямаше нищо общо с обещаното от Каин блаженство. Той премина предела на човешката издръжливост и не чувстваше нищо. Тувал въздъхна. Работата му не беше същата и не му доставяше удоволствие, ако обектът не беше в съзнание да я оцени. Той поклати глава и отстъпи назад, а после сложи ръце на кръста си и огледа произведението на изкуството си.
— Не е зле — отбеляза, макар че все още му липсваше ефектен щрих, за да го довърши. Ако това щеше да бъде шедьовърът на Ювал и Тувал-Каин, творбата изискваше грандиозен, незабравим орнамент, който да й придаде завършеност.
Каин пъхна ножа за чистене на риба в колана си, взе празния пистолет от пода и тръгна да търси това нещо.
42
Често съм се питал има ли по-суеверни хора от войниците. Човек би си помислил, че те разчитат на фактите, науката и технологиите — основата на съвременното военно изкуство — и няма място за нищо свръхестествено. Както обаче вече споменах, в съзнанието на мнозина войници почива твърдата убеденост, че паранормалните способности засилват бойния арсенал. Например аз бих се заклел, че има шесто чувство, необикновената способност да откриваш невидим наблюдател, снайперист на покрива или тигър, скрит във високи треви. Толкова много хора вярват в това, че дори има термин — краткотрайно интуитивно преживяване.
Приемам, че доказателството за подобно нещо е субективно, но е спасявало живота ми много пъти и го вярвам напълно. Досега обаче, въпреки странните ми идеи по време на нападението на сградата на Петоски, не вярвах много в съществуването на духове. И как бих могъл? Бих се побъркал, ако мисля за броя на хората, убити от мен, чиито духове би трябвало да ме преследват.
И все пак за част от секундата наистина повярвах, че нещото пред мен е отмъстителен призрак, възкръснал от гроба да търси възмездие. Отстъпих назад с широко отворени очи и уста. И ако острието, което държеше в юмрука си, бе оживяло, съмнявах се дали щях да му попреча да отреже главата от раменете ми.
— Мили Боже!
Чух думите, но не бях сигурен кой ги произнесе — Ринк или аз. Може би и двамата.
Стрелбата в цел се основава и изцяло на естествената поза на тялото и вродената реакция да вдигнеш пистолета и да стреляш, когато се появи опасност, но щом се изправих пред онова сатанинско изчадие, реакциите ми изневериха. Зиг-зауерът се спусна безполезен до тялото ми.
Ринк се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.
— Хънтър… трябва да действаме. Не можем да позволим на това проклето нещо да ни извади от равновесие.
— Няма да му е трудно — отвърнах с дрезгав глас.
Скова ме парализа и трябваше да положа усилия да се отърся от вцепенението. Направих го, като издишах насъбралия се в мен страх.
— Какво е това, по дяволите? — зачуди се Ринк.
Отново погледнах привидението в мъглата. Срещу мен се хилеше човешки череп. Сега обаче видях, че в хлътналите очни ябълки няма живот и от разположените на голямо разстояние един от друг зъби не капят лиги. Беше имитация, а артистичното безумие на Каин му придаваше илюзията, че е жив. Черепът беше закрепен на прът, забит в пясъка. Върху дървен кръст беше преметнато окъсано одеяло, за да прилича на безплътно тяло. Ръцете и раменете от сбръчкана кожа и сухожилията, които скрепяха костите, бяха завързани за други кръстове, скрити под одеялото. Потреперих.
— Това е предупреждение — най-после успях да промълвя. — Или пазач. Мисля, че го намерихме, Ринк.
— Няма шега.
Отново чухме музиката. Този път беше резониращо свистене. Пристъпих по-близо до скелета. Музиката се разнасяше от костите му. Дупчиците по лъчевите и лакътните кости бяха представата за флейта на маниака. Щом се усилеше, вятърът развяваше одеялото и се произвеждаше дрънчене като на камбанки. Дръпнах одеялото и видях безброй малки кости, завързани за връвчици.
— Кучият син е абсолютно смахнат — обади се Ринк.
Вървях, без да съм в състояние да откъсна очи от призрачния силует. На кого ли бяха принадлежали костите? Имаше ли някъде семейство, което и до ден-днешен се надяваше, че любимият им човек ще се върне в някое ясно утро и ще заяви, че всичко е наред и е трябвало да замине за малко, но вече е тук? Заклех се, че ще се погрижа за завръщането на останките му и лично ще ги занеса в дома му. Денят нямаше да е ясен, нито хубав, но човекът щеше да се прибере у дома.