Както и другите дванайсет скелета, които видяхме, докато вървяхме.
Сатанинска тринайсетица.
Всички бяха поставени в подобни пози като първия, завързани за колове и с тела, направени от одеяла. Някои бяха легнали, а други, нагласени така, че да създадат илюзия за полет. Два скелета бяха завързани заедно, сякаш танцуваха бавен валс. Каин наистина беше абсолютно смахнат. И опасен като гнездо на отровни влечуги. И също толкова коварен.
Вървяхме из амфитеатъра и с всяка крачка страхът ми се засилваше. Запитах се дали не сме закъснели и Джон вече е разпънат като безумен символ на лудостта на Каин.
Малките кости, разпръснати по пясъка, ме накараха да се отвратя още повече от Каин. Много от тях бяха останки от дребни животни и птици, паднали от небето, но тук-там забелязах кости от човешки пръсти, подаващи се от гробовете, сякаш си проправяха с нокти път към отказания им отвъден живот. Ринк също изглеждаше обезпокоен. Не знаех каква ми е „физиономията“, но бях сигурен, че ако приятелят ми ме погледне, ще види, че и аз се страхувам.
Вятърът се усилваше. Мъглата, която не беше истинска, а образувана от частици от алкалната пустиня, разнасяни от вятъра, се диплеше на талази около нас. Влизаше в устата и ноздрите ми и ме караше да присвивам очи. Отвсякъде се чуваше тракане на кости, придружено от смразяващо кръвта свирене на кавал. Съдейки по „оркестъра“, в долината имаше много повече разпънати трупове, отколкото бяхме видели. Имах ужасяващото чувство, че пустинята е образувана от частици от кости. Задавих се и се изплюх. Идеята беше абсурдна, но пак си го представих. Вдигнах ризата пред лицето си като защита срещу вдишването на праха на мъртъвците.
— Хънтър — прошепна Ринк. Беше приклекнал вляво от мен и бе насочил пушката си към нещо, което не виждах.
Спрях и също приклекнах. Ринк посочи нещо, но не можех да го видя заради движещата се завеса от пясък. Заклатушках се като паток и се приближих до него.
— Там — добави той.
И когато ветрецът разкъса мъглата, съзрях грамадно скално образувание, издигащо се сред пустинята като руини на митичен замък. Скалите бяха бели като пясъка и зловещо блестяха като фосфор на фона на нощното небе. Щом амфитеатърът някога е бил дъно на океан, тогава скалите бяха на милиони години, древно доказателство за вулканична активност, разбило морското дъно в апокалиптичен катаклизъм. Две още по-зрелищни образувания точно пред нас отбелязваха пукнатина в скалите. Този път наистина бяха пазачи.
Това сигурно беше убежището на Каин. Краят на играта скоро щеше да започне и ние имахме билети на първия ред.
43
Взет поотделно, всеки от двамата мъже беше страховит противник. Заедно, Каин не мислеше, че ще ги победи. Единственият му шанс беше да ги раздели и да използва лоялността им един към друг срещу тях. Веднага разбра за тази им слабост. Те бяха безстрашни воини, но никой не искаше да умре или да загуби приятеля си. От друга страна, той не страдаше от такива угризения и беше готов да умре, за да постигне целта си. И в света нямаше човек, за когото да му пука. Премахнеше ли единия, другият щеше да направи пауза и тогава щеше да убие и него.
Такъв беше планът.
Но можеше ли да бъде сигурен?
Джо Хънтър и Джаред Рингтън надминаваха и най-коравите войници. Подготовката им… не, обучението им се беше погрижило за това. Може би бяха преминали нормалните психични и физиологични реакции към смъртта на приятел, които гарантираха, че ще спрат и най-непреклонния воин. Вероятно като самия Каин бяха стигнали до нивото на свръхпрофесионализма и можеха да се издигат над простосмъртните хора и да се реят над моретата от хаос, където „естественият“ ред на съществуването означаваше, че нищо не е такова, каквото изглежда. Тувал обитаваше това владение. Ами, ако двамата бяха постигнали същото ниво на съзнание и след всичките тези години най-после бе намерил достойни противници, съперници за титлата Принц на хаоса?
Той се подсмихна, но внимаваше да не вдига шум, за да не издаде скривалището си.
Никакъв шанс. Тувал-Каин беше единственият достоен да претендира за това отличие. Двамата мъже бяха претенденти за трона. И като повечето претенденти за царско величие, щяха да загубят главите си в резултат на абсурдното си преследване.