— Ако изобщо знаеха нещо, нямаше само да задават въпроси — продължи той. — Те просто опипват почвата. С това си изкарват хляба. Нали за това плащаме данъци. — Не можеше да се съсредоточи. — Да допуснем, че са на прав път, съгласен съм с теб. Но тогава защо не ни предявят обвинения? Защо не ме разпитват? Виждаш ли, те просто слухтят. Не трябва да им се хващаме на въдицата. Говорили сме за тези неща и преди. Разбира се, че сме говорили, дори очаквахме такъв момент. Лабораторията във фермата може да бъде демонтирана за няколко часа. Имаме готовност. Не е никакъв проблем. Ето откъде може да дойде доказателството.
Това беше вярно. Ако разтуреше операционната във фермата и ако Пам му останеше вярна, полицията не можеше да направи нищо.
— Нещата не са толкова зле, колкото изглеждат — каза той. — Важното е да запазим спокойствие. Чакай ме тук, сега ще се върна.
Независимо какви щяха да бъдат следващите му планове, трябваше да упои Памела за остатъка от нощта. Трябваше да я премахне от пътя си, за да не му мъти водата.
Затича се към гаража, порови из медикаментите в хладилника на джипа. Единствените опиати, които намери там, бяха за венозна употреба. Но все пак успя да намери хапчета валиум, и то в достатъчно големи дози. Взе две капсули и побърза да се върне в кабинета, като внимателно избягваше да не го забележат от столовата.
— Няма за какво да се безпокоиш, обещавам ти — каза той, като се върна. Подаде й хапчетата: — Вземи това, ще ти помогне да се отпуснеш.
— Не, благодаря.
— Вземи ги! — Той й подаде чаша с шампанско. — Ще те успокоят. За всяко нещо си има лек. И си иди вкъщи. Вдигни краката си на високо.
Тя разгледа хапчетата.
— Това е голяма доза валиум.
— Довери ми се.
— Бих предпочела…
— Памела, вземи лекарството!
Тя лапна хапчетата и отпи от шампанското.
— Карай право вкъщи. Яла ли си нещо?
Тя кимна.
— Добре. Карай право вкъщи за по-голяма сигурност, въпреки че няма да ти подействат по-рано от 45 минути. Вземи гореща баня и се отпусни. Ще говорим сутринта. Разбрахме ли се? — Повдигна брадичката й с пръст и я загледа в очите. — Добре направи, че дойде тук. Не ти се сърдя. Важното е да се гледа на нещата в перспектива. Не трябва повече да разговаряш с полицията. В никакъв случай. Само ще се опитат да те объркат. Не трябва да им позволяваш. Чуваш ли ме, Памела?
Тя отново кимна.
— Така. Някакви други проблеми?
Памела поклати глава. Изглеждаше малко ядосана и малко тъжна. Сигурно не искаше да вземе хапчетата. А може би причината беше друга? Не беше сигурен.
— Върви — каза той и й подаде ръка.
Тя не отговори. Беше я наранил. Е, валиумът щеше скоро да оправи нещата.
Той я изпрати до входната врата и тя изтича в дъжда към колата си. Тег чу зад себе си безгрижния шум, който вдигаха гостите. Можеше ли да издържи вечерята с тези хора при сегашното си състояние? Имаше ли друг избор?
46.
Дафи седеше зад волана на своята хонда прелюд и си записваше нещо в бележника на оскъдната светлина, която идваше от лампата на крайбрежната улица. Изведнъж видя Памела Чейз да бърза в дъжда и да се качва в колата си.
Чувстваше се неспокойна, изолирана, ядосана и дори малко уплашена. Решението на Шосвиц да намали рязко броя на полицаите, занимаващи се със случая, можеше да струва живота на Шарън. Нещата отиваха натам. Политическият натиск във връзка с убийството на булевард „Сейфуей“ беше твърде силен, за да му се противопостави. От цялата тази работа щеше да загуби Шарън. Дафи беше бясна, че в момента не може да измисли нищо друго, освен да стои в колата и да си води бележки. Крайно време беше да направи нещо.
Памела включи двигателя. Фаровете осветиха гъстата растителност, която отделяше къщите с изглед към езерото от съседите им. Къщата на Тег беше внушителна със сводестите си прозорци, истинската кула и назъбената стена по протежение на покрива, която още повече я оприличаваше на замък. Беше покрита с червени аспидни плочи, имаше два комина и ветропоказател. Пред такива къщи обикновено стояха не волва и чероки, а ягуари и биймъри. Техните собственици имаха най-малко по още една къща в северозападното крайбрежие, децата им ходеха в събота на църква, облечени в дрехи от магазините на Ралф Лорън, честваха двадесетгодишни юбилеи, членуваха в частни клубове и правеха дарения на политическите партии. Това бяха хора, с които полицаят трябваше да бъде внимателен, ако не искаше да си навлече неприятности, а те знаеха как да му ги причинят.