Да не би да са я арестували ченгетата?
Изправи се и разля малко вино в скута си. В това състояние тя можеше да им разкаже всичко! Откъде му дойде наум да й дава валиум? След още тридесет минути нямаше да може да си помръдне езика. Нямаше друг избор, освен да я упои. Трябваше да я отстрани, да й попречи да мисли с главата си!
Някакъв вътрешен глас му каза да се успокои. Дръж се! Може да се е прибрала току-що и да не е успяла да вдигне слушалката.
Отново набра номера. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи секретарят.
— По дяволите! — викна той в слушалката.
Гласът на разума му подсказваше, че успокоителното може да е подействало по-рано и тя просто не вдига телефона. Да, в това имаше логика. Може да слуша музика със слушалки, или да гледа някой филм по телевизията. Валиумът предразполага към такова поведение.
Тег допи остатъка от виното, но не се почувства по-добре. Започна мислено да възпроизвежда сцената от последните няколко минути на срещата им. Виждаше я, чуваше разговора им като на видеолента. Беше ли казала нещо, беше ли си отворила устата, след като взе хапчетата? Дали ги беше глътнала? Ами ако не беше погълнала валиума, а само го е заблудила? Къде можеше да отиде? Какво щеше да направи? Да отиде в полицията?
Във фермата!
Тикът го връхлетя толкова силно, че вратът му изпука. Чашата с виното изскочи от ръката му, удари се в лоста за скоростите и стана на парчета.
Фермата!
Натисна автоматичното отваряне на вратите на гаража. Те изскърцаха и бавно започнаха да се плъзгат. Стори му се невероятно бавно. Никога не са се отваряли толкова бавно! Какво можеше да му потрябва? Дали не беше забравил нещо?
Партито!
Вратите на гаража се бяха разтворили достатъчно. На паркинга имаше четири коли, а отвън на пътя имаше и други. Можеше ли да мине между тях?
Вратата на кухнята се отвори и Пеги се появи, облечена в червеното си кимоно и с още по-зачервено от яд лице.
Какво да й каже? Какво би могъл да направи в такъв момент? Вземи се в ръце!
Между първата паркирала кола и гаража имаше доста голямо разстояние. Може би е достатъчно широко.
Тег подкара колата бавно през мократа ливада. Гумите оставяха дълбоки следи по нея. Гостите го наблюдаваха през прозореца. Джипът изскочи на улицата и той замина.
Дали да се отбие първо у Памела? Не. Други неща имаха предимство. Щеше да се опита да се свърже с нея по телефона. Фермата беше много по-важна. Тя беше всичко.
48.
Джипът се понесе по ливадата. Гумите хвърляха кал във всички посоки. Дафи едва мерна лицето на брадатия човек зад волана. Елдън Тег.
Тя се сниши на седалката, стисна ключа за запалването и зачака. Фаровете му осветиха вътрешността на колата й я заслепиха. Тя не помръдна. Мислеше, че сърцето й ще се пръсне.
Той отмина.
Дафи преброи до три и включи двигателя. Повдигна се, за да може да наблюдава в страничното огледало как колата му се отдалечава. В секундата, в която той изчезна от погледа й, включи на скорост и направи един от най-резките завои в живота си. Само след няколко секунди вече го следваше. Посегна инстинктивно към радиостанцията, преди да осъзнае, че жестът й е напразен. Още веднъж усети колко й липсва връзката с управлението. Трябваше да се обади от някоя телефонна будка. Трябваше да предупреди Болд или някой друг от отдела, че се започва.
Започва се! Тя го чувстваше. Шарън беше някъде там напред.
Нямаше да е Мейбек, а Тег. Не Болд, а тя трябваше да се справи с него.
49.
— Няма да забравя това, Лорейн — каза Ла Моя на привлекателната негърка, която им отвори входната врата на общината на „Джеймстрийт“.
Болд прецени, че е някъде около тридесетте и е висока почти метър и осемдесет. Имаше красиви бадемови очи и фигура на танцьорка. Носеше джинси и синьо-зелено яке. Лицето й му беше познато отнякъде.
— Знаеш ли, че могат да ми разкатаят фамилията за това, Джон?
— Да, знам.
— Не ме питай защо го правя, тъй като и аз самата не мога да си отговоря.
— Помислих си, че може би си влюбена в мен — подразни я Ла Моя.
— И през ум да не ти минават такива работи, донжуан такъв, да не те изритам оттук.