52.
Памела Чейз припряно се опитваше да отключи големия катинар. Най-после успя да вкара ключа в ключалката и го завъртя. Кучетата направо пощуряха. Чу се щракане и скобата на катинара се отвори. Тя отскочи встрани, когато една кучешка муцуна с оголени зъби се показа през отвора на вратата. Изненада се. Дали искаше да я ухапе? Подаде на кучето ръката си, за да я подуши. То нададе вой и пак се опита да я ухапе. Позна го по муцуната.
— Феликс? — каза тя. — Защо си излязъл от клетката, мойто момче?
Отвори вратата и пак му подаде ръката си да я подуши. Феликс се приближи и завря муцуна в нея. Някои от другите кучета престанаха да лаят. Тя затвори вратата след себе си.
Вътре миришеше отвратително. Той не беше почиствал тук. Миришеше и на нещо друго, различно от кучешките миризми. Беше тъмно и тя не можеше да вижда добре.
Включи осветлението. Първата клетка, която видя, беше празна и веднага й мина мисълта, че тъкмо липсващото куче е било оперирано. Беше се надявала точно на това — да види празна една от клетките. Това щеше да свали подозренията от Елдън. Почувства огромно облекчение.
Чу зад себе си предупредителния електронен звън и едно от кучетата заблъска стената на клетката си. Тя се обърна, за да види кой е толкова нетърпелив.
Жена!
Косата й беше сплъстена. Имаше превръзка на едното око, устата й беше завързана, на врата си имаше нашийник.
Памела изпищя. Жената също пищеше, но не можеше да издаде звук. Кучетата яростно залаяха.
Раната от изваждането на бъбрека беше покрита с превръзка. По цвета й можеше да се разбере, че е силно инфектирана.
— Шарън? — попита Памела.
Жената впери в нея едното си око — гледаше недоверчиво, с подозрение.
Памела почувства, че силите я напускат. Това непрекъснато балансиране между еуфорията и ужаса беше почти непоносимо. Само преди секунди… Превръзката говореше достатъчно красноречиво. Как е могла да стори такова нещо? Беше ли станала съучастница в убийство? А Елдън? Изобщо някога казвал ли е истината? Чувстваше, че започва да й се повдига — от миризмата, от умолителния израз по лицето на тази нещастна жена. Отново я обзе спокойствие. Вече не се чувстваше толкова потисната. Можеше да се справи сама с това и всичко щеше да бъде наред.
После изведнъж й дойде наум, че поне отчасти и тя носи отговорност. Къде свършваше нейното участие и започваше това на Тег?
Шарън хвана решетката, умишлено пренебрегвайки предупредителния звънец.
Не показа, че изпитва болка.
Кучетата лаеха като бесни, но Памела беше свикнала с тях. Поведението на жената я впечатляваше повече. Тя се приближи до нея. Как издържаше на това самобичуване?
— Идвам — каза тя.
Питаше се защо върви, а не тича. Не можеше да разбере защо беше толкова спокойна. Хвана катинара, за да покаже на Шарън, че има намерение да я измъкне оттам. Тя й посочи с пръст ключалката и енергично заклати глава.
— Ключът? — попита Памела. — Има ли ключ в бараката?
Шарън кимна отрицателно.
— Ще те освободя — каза уверено Памела. Сама не знаеше откъде идва увереността й.
Пленницата започна да кима ентусиазирано.
Памела се огледа наоколо. С какво можеше да отвори, след като нямаше ключ? Лопатата? Щеше ли да успее да разбие катинара? Знаеше, че трябва да бърза, но странното беше, че не бързаше. Всичко беше наред.
Шарън викаше, размахваше ръце, удряше с тях по пода, подскачаше. Боже господи, та тя приличаше на животните!
Какво имаше? Няколко кучета млъкнаха. Започнаха да сноват насам-натам. Шарън продължаваше да удря по циментовия под и да изпълнява някакъв примитивен танц.
Памела удари катинара с ръба на лопатата. Нищо. Опита отново.
— Мъча се да отворя — обясни тя на изпадналата в истерия жена. Поведението й я изнервяше. — Престани! — каза тя. Едва при този изблик на нервност си даде сметка каква огромна доза валиум беше погълнала.
Между сегашното и нормалното й състояние имаше огромна разлика.
Отново нанесе удар по ключалката. Пак нищо.
Сега Шарън сочеше с ръка към входната врата. Удари няколко пъти по пода и пак посочи към вратата.
Най-после Памела разбра. Лаят на кучетата й беше попречил да чуе, че приближава някаква кола.
А тя можеше да бъде само на един от двамата — на Мейбек или на Елдън. И ако някой от тях я завареше тук и видеше какво прави…
Шарън отново сграбчи мрежата. Чу се предупредителен сигнал и Памела видя как последва наказанието. Шарън държа мрежата невероятно дълго. Непрекъснато сочеше към вратата.
Затвори вратата! Ами да, разбира се!
Сега Памела се движеше изненадващо бързо. Изтича първо към вратата, но внезапно спря, върна се обратно при клетката и започна отново да удря с лопатата.
Изобщо не трябваше да идва тук. Отново допусна грешка. Погледна към вратата.
Шарън енергично сочеше към нея с ръка.
— Знам — каза Памела. Шарън не можеше да разбере, че вратата не се заключва отвътре. Единствената надежда беше да я освободи от клетката.
Даваше си сметка, че не трябва да се опълчва срещу него. Беше прекалено силен за нея.
Отказа се и захвърли лопатата. Тя издрънча на пода. Изпитваше ужас, още преди да се е появил. Валиумът не можеше да притъпи страха й.
Шарън нададе сподавен стон.
Кучетата направо изпаднаха в истерия.
Памела искаше да се скрие, да изчезне. Предпочиташе всичко друго, но не и да се изправи срещу гнева му. И по-рано беше забелязвала гневни пламъчета в очите му. Трепереше от страх. Не можеше да си представи как ще реагира той.
Вратата изскърца.
Шарън отстъпи в дъното на клетката и се сви на кълбо.
Памела също поиска да се скрие. Видя как една ръка отвори вратата. Познаваше тази ръка.