Болд залитна на една страна, когато Ла Моя завъртя рязко волана, за да изпревари поредната кола.
— Задник — изруга тихичко той.
Шофьорът натисна гневно клаксона, но Ла Моя също изсвири и му показа среден пръст.
Бяха спирали вече на две места, преди да се понесат по шосето — в апартамента на Памела Чейз и в къщата на Елдън Тег. Апартаментът беше празен, а в къщата имаше официална вечеря. Тревата отпред беше така изпомачкана, като че ли някое хлапе се беше учило да кара кола.
Съпругата на Тег отбягваше директните отговори на въпросите, но под натиска на Болд призна, че мъжът й е излязъл преди около час. Когато Ла Моя попита дали използват имението си в Снокуолми, тя поиска да се свърже по телефона с адвоката си.
— Я да видим дали ще отгатна кой е той — каза Болд. — Не е ли Хауард Чамбърленд?
— Ами да — призна тя и се изчерви.
Болд се безпокоеше за Дафи. Докато караха по шосе И-90 към Снокуолми Фолс, нареди по телефона на една патрулна кола да огледат клиниката на Тег. Съобщиха им, че пред клиниката няма паркирани коли, вратите й са заключени, а лампите изгасени, и Болд телефонира на окръжната полиция, за да ги предупреди, че от отдел „Убийства“ имат случай, свързан с отвличане северно от Снокуолми Фолс. Много би се радвал на тяхното съдействие. Четири минути по-късно им отговориха, че две патрулни коли ще ги чакат на кръстовището на пътя за Бърлингтън и шосе №202. Един хеликоптер на спасителната служба, линейка и местната болница ще бъдат в готовност.
— Всичко ще е наред — каза телефонистът.
— Не съвсем — промърмори Ла Моя. Пресече рязко три ленти за движение и едва успя да хване отклонението за излизане от шосе №203.
Болд затвори очи и каза:
— Съобщи ми, когато пристигнем.
59.
Дафи отскочи назад и избегна челюстите на кучето. Едното му ухо беше разкъсано, а муцуната му — окървавена. Пистолетът й беше паднал в клетката през цепнатината между две напречни пръчки, върху който беше скочила.
От другия край на бараката Шарън се опита да й извика. Сърцето на Дафи се сви от жал. Шарън се придвижи напред и хвана решетката с две ръце. Чу се силен звън и тялото й се разтърси от електрическия ток.
Тя пусна решетката и се усмихна.
Дали не усеща електричеството? Или вече е привикнала с болката?
Шарън гордо кимна с глава. „Да не се е побъркала“, помисли си Дафи. Щеше ли да успее да я измъкне оттук? Можеше ли тази жена да се изкачи до дупката на покрива?
„Нещата трябва да се вършат едно по едно“, напомни си тя.
Сега проблемът беше как да стигне до клетката на Шарън и да избегне челюстите на кучето пазач. Прецени внимателно обстановката, припомняйки си на какво я бяха учили.
Беше трудно, но не и невъзможно. Трябваше да стои изправена и да се прехвърли от другата страна, където се намираше клетката на Шарън. Това беше единствената й надежда да й помогне. Приклекна и се приготви да прескочи от отсрещната страна на пътеката, когато Шарън отново хвана решетката и звънецът в нашийника й иззвъня. Очевидно искаше да привлече вниманието й, защото веднага я пусна и посочи с ръка към лампата, която висеше от тавана, точно по средата на пътеката. Когато я видя, Дафи веднага разора, че Шарън е обмислила всяка възможност за бягство, дори и как да се премине пътеката. Идеята наистина беше добра. Щеше да опита. Лаят на кучетата напълно я оглушаваше. Беше направо страшно. Дали Синди Чапмън е била някога в тази барака? Дафи се опита да не обръща внимание на кучешкия лай и да се съсредоточи. Рискува кучето да я стигне и пристъпи за миг напред, колкото да бутне осветителната тръба — тя се залюля насам-натам. Когато идваше към нея, Дафи я отблъскваше още по-силно. Накрая я хвана, увисна леко, за да провери здравината й. После дръпна по-силно — щеше да я издържи. Засили се и се изхвърли напред като Тарзан. Пусна я навреме и се строполи върху покрива на отсрещната клетка. Кучето подскочи и докосна с муцуна обувките й. Лампата се откъсна и падна надолу. Кучето я сграбчи със зъби още във въздуха, без да обръща внимание на трошащото се стъкло. „Гладно е“, каза си Дафи.
— Светлината на фенера беше твърде слаба. Не можеше да вижда на повече от три-четири метра пред себе си, а трябваше да отиде до клетката на Шарън. С широко разтворени очи Дафи се прехвърли от клетка на клетка до Шарън. Не знаеше как действа електричеството в нашийника и провря внимателно пръст в една от дупките на решетката, като внимаваше да не докосва телта. Шарън плачеше, вдигна пръст и стисна нейния. Дафи едва сдържаше сълзите си. Не знаеше с колко време разполага — цяла нощ, няколко часа или само броени минути? Знаеше, че трябва да се възползва максимално от оставащото й време. Главният проблем беше да накара кучето да се махне от пътеката и най-надеждното средство за целта й се струваше храната. Видя, че най-отдалечената клетка от тази страна на пътеката е пълна догоре със запечатани пликове суха кучешка храна. Трябваше да се натисне с пръст една пружина, която освобождаваше стоманеното резе на вратата. Само клетката на Шарън имаше и катинар. Дафи се приближи до нея и свали колана си, опитвайки се да достигне с токата му до ключалката, но кучето го хвана със зъби. Тя се опита да отвлече вниманието му. Подскачаше и тропаше по покрива на клетката. Това раздразни и другите кучета. Ядосано и объркано, кучето пазач лаеше и сновеше нагоре-надолу по пътеката между клетките. В това време Шарън успя да отвори вратата на клетката. Кучето се втурна с лай към нея.