Изминаха няколко минути, през които тя проведе кратък разговор по телефона, а после се обърна към него:
— Ще се обадят. Няма да отнеме много време.
Болд използва паузата, за да изкопчи още информация. Майлс беше задрямал.
— Колко души от персонала имат достъп до данните на кръводарителите? — попита той.
Тя се поколеба. Не беше сигурна доколко можеше да бъде откровена с него.
— Една млада жена е била отвлечена, госпожице Дънди. Това е грубо нарушение на федералните закони. Отвличането може да има, а може и да няма връзка с факта, че тя е имала контакт с „Блъдлайнс“. Ясен ли съм?
Тя отговори:
— В този филиал има двадесетина души, които имат достъп до сведенията за кръводарителите, но може да са и повече. В хард дисковете се пазят копия от данните под регистрационни номера.
— Обработват ли се постоянно тези регистрационни данни?
— Постоянно? Съмнявам се, че не.
— Казахте „този филиал“. Колко са общо филиалите?
— В Сиатъл ли? Само един.
— А другаде?
— Ние сме регионална корпорация, г-н… Болд. Имаме двадесет и четири филиала в единадесет щата. Мога да ви дам брошури по въпроса. Мога да ви свържа и с Главното управление в Сан Франциско.
— В данните е посочена кръвната група, нали?
— Разбира се.
— А други сведения?
— Какво имате предвид?
— Вие ми кажете. Споменахте за домашния адрес. А възрастта? Семейното положение?
— Да, всичко това го има.
— От всеки компютър ли може да се стигне до сведенията?
— Не, чрез компютрите се стига до данните само с помощта на номера на кръводарителя. До информацията за неговата личност се стига чрез специален код. Единствено аз имам кода и пълните данни се пазят в паметта на два компютъра — този в приемната и моя. Но както вече ви казах, има копия от хард дискове. През нощта са заключени в трезора. Не гледаме през пръсти на работата си, лейтенант.
— Сержант — поправи я той. — Сигурен съм, че е така.
— Отнасяме се много сериозно и към поверителността на информацията за нашите клиенти.
Майлс се размърда.
Болд попита:
— Ако, да кажем, вложа в компютъра определена кръвна група, ще мога ли да получа имената на всички донори от същата кръвна група?
— За това ще трябва да говорите с нашия програмист.
Подобни отговори го дразнеха.
— Да се върнем на вашите служители. Колко от тях познавате добре?
— Зависи какво имате предвид. Аз съм ги приемала на работа. Но не знам дали ги познавам добре.
— От колко време работите в „Блъдлайнс“? — попита той.
— Аз ли? Вече ще станат девет години.
— А вашите служители? Има ли някой, постъпил на работа през последните две-три години?
Тя се замисли:
— Може би трима-четирима. Ако имам разрешение от централата, мога да направя такава справка за вас.
— А издаването на такова разрешение сигурно ще трябва да бъде моя грижа — каза той.
— Да, ще трябва.
Майлс се беше събудил и вече трудно можеше да бъде укротен. Болд виждаше, че трябва да си ходи. Опита се да измъкне това, което му беше нужно, с един-единствен въпрос:
— От тези трима или четирима служители някой е проявил по-жив интерес към компютърната ви система. Кой? Може би той или тя ви помагат от време на време при компютрите?
Беше изненадана и едновременно впечатлена от казаното.
— Така и не ми показахте полицейската си карта — припомни му тя.
— Вярно. — Той замълча за момент и попита: — Кой е служителят? — Чувстваше, че името беше на езика й.
Телефонът иззвъня. Тя се загледа в него с известно недоумение.
— Това е разговорът, който поръчах вместо вас. Във връзка с трите имена, които ми дадохте. И тримата са идвали при нас. Всички са клиенти на този филиал. В Сиатъл. И те ли са били отвлечени?
Болд изрече тихо, но категорично:
— Трябва ми името на служителя. На този, който ви помага с компютрите.
Госпожица Дънди кимна едва забележимо и промърмори:
— Мразя компютрите.
Взе писалката и написа името на един лист — Кони Чъ.
10.
Към пет и половина на паркинга при голф клуба „Бродмор“ се бяха струпали над сто автомобила. Мерцедеси, БМВ, акури и тук-там по някой кадилак и олдсмобил. Все реномирани марки. В единия ъгъл на огромната палатка за приеми палави дечица, облечени с най-доброто, което предлагаха магазините на Ралф Лорън, се забавляваха и замеряха с бейзболни бухалки една пинята1, украсена с жълти и черни пера като южноамериканската птица тукан. Калориферите едва чуто бръмчаха, шампанското се лееше и глъчката се засили толкова, че гласът на коментатора на киноложката изложба, която вървеше в момента отпред на моравата, едва се долавяше.