— Разбери, докторе! Всичко съм планирал. Утре сутринта ще го направим.
Утре? Тег се стремеше към тази възможност с цялото си сърце. Но какво щеше да му струва това? Докъде би отишъл? Погледна часовника си. Трябваше да се уговори с Уон Кей. Дали е възможно да се срещне с него тази вечер?
Започна да ръми. Дъждът щеше да ускори края на кучешкия конкурс.
Мейбек каза:
— Достатъчно е да й се обадиш по телефона, докторе, и тя не само че ще ни пусне в дома си, но и ще се погрижи да няма никой. Искаш ли да ти кажа как ще стане всичко?
Утре? Тег продължаваше да мисли.
— Ще ти се обадя — отвърна той, обърна се и се отдалечи. После се отправи към джипа.
Можеше да задейства работата веднага.
11.
Д-р Роналд Диксън искаше да говори с Болд за разследването на Дафи. Болд го разбра от начина, по който Дикси му обясни защо го беше поканил толкова неочаквано на вечеря.
За да се влезе в джазклуба на Димити „Алеята на джаза“, наистина трябваше да се мине по една алея точно срещу паркинга. Болд се чувстваше малко не на място. Беше свикнал с лепкавия под на „Големия майтап“ и с табуретките с извити крачета. Това място беше предназначено повече за онези с БМВ-тата.
По радушния прием си пролича, че тук Дикси е редовен посетител. Веднага ги настаниха на една от най-хубавите маси. Дикси остави чантата си на пода. Би могъл да я остави на гардероба, където бяха палтата им. Защо не го направи?
Болд поръча чаша мляко на келнера, който направо донесе на Дикси уиски — тук знаеха какво пие той. Помещението започна да се пълни с посетители: добре изглеждащи мъже и жени, компютърна младеж и експерти по въздухоплаване. Имаше и по-възрастни двойки, които си спомняха за 70-те години — изкуствени зъби, перуки, но истински живи. Двойка пушачи се отправиха към най-отдалечените маси под вентилаторите. Покрай тях минаха няколко жени с широки поли. Господи, хубаво е да излиза човек навън от време на време, да се срещне отново с Дикси.
— Най-малко една година не съм идвал тук — каза Болд.
— Когато човек има деца, така става. Нещата ще се променят.
— Надявам се да не стане. Така ми е добре.
Въпреки разяждащото любопитство все още му се щеше Дикси да не посяга към чантата и да си поговорят за лични работи.
— Искам да ти разкажа една история — обяви Дикси. — И в моята, и в твоята работа случаите идват и си отиват. Едни биват разрешени, други минават в архива като неизяснени. Някои случаи са като задрямали, но никога не излизат напълно от ума ти. — Той отпи от уискито и явно го одобри. — От време на време нещо в теб като че ли се задейства, нещо в мозъка ти прещраква и започваш да си мислиш: „Това съм го виждал“, или „Струва ми се, че съм чувал нещо подобно“, или „Това ми изглежда познато“. Нали разбираш какво имам предвид? Всекиму се е случвало.
Болд кимна.
— Понякога случаите сякаш се застъпват — продължи Дикси. Болд въртеше лъжицата между пръстите си и едвам се сдържаше. — Непрекъснато се случва. За тези, застъпващите се, има причини. В окръг Кинг има определен брой убийци, които са убийци по всяко време, или поне ние смятаме, че е така. В повечето случаи убийствата се извършват от сравнително малка част от населението. Имаме средно по-малко от десет убийства на месец. Понякога през месеца няма нито едно убийство, нали така? Според мен това означава, че е възможно, или по-скоро вероятно, две убийства, открити по едно и също време или в един и същи район, да са извършени от един човек. Е, иска се твърде необичайна прозорливост, за да се стигне до такова заключение в конкретния случай, но на мен това ми е работата: да съобщя подозренията си на полицията, когато има основание за разследване. Сега ти, приятелю, представляваш полицията, а аз ще се мотивирам. Преди близо шест месеца — продължи той — при нас дойде един човек, без да ни предупреди предварително, и поиска да разговаря с началника. Разбира се, това бях аз. Беше среден на ръст, някъде около четиридесетте, с прошарена къдрава коса. Беше слаб — може би около шестдесет и пет килограма, от онези мъже, които не могат да напълнеят, защото са прекалено нервни. Често се срещат такива. Беше облечен в костюм, и то хубав. Човекът беше излязъл през обедната почивка. Адвокат. Казваше се Карсмън. Г-н Карсмън бил ловец, каза, че обичал да убива. Разправяше, че ако не си ловец, не знаеш какво е да ловуваш. Обичал да чува как свири вятърът, да гледа как вали дъждът.