Беше разглеждал стотици такива фотокопия. Когато някакъв инструмент — нож, клещи, гаечен ключ или тел, влезе в съприкосновение с дърво, жица, метал, в случая — кост, той оставя своеобразни „пръстови отпечатъци“. Режещият предмет оставя нарези, които при увеличение приличат на вдлъбнатини. Те имат формите на определени структури — като при гребен, на който зъбците липсват. На снимката двата комплекта белези бяха съвършено еднакви!
Причинителят на смъртта на Питър Блументал и на другите двама избягали, явно беше извършил и операцията на жената, чиито кости лежаха пред тях. Това доказваше по безспорен начин връзката между случаите.
Дикси прочете мислите му и каза:
— Жътварят е заровил тази жена, Лу. Защо? Защо, след като е върнал другите трима и Чапмън обратно на улицата? Защо е постъпил по друг начин с тази тайнствена жена?
— Защото е причинил смъртта й.
— Може би. Ако се съди по това, колко оголени и чисти са костите, тя е предшествала другите „жътви“ най-малко с няколко години. Новите може да са станали жертви и на някаква случайност. Той може дори да не знае още, че са мъртви. Но за нея — каза той, като посочи костите — сигурно е знаел.
— Била е първият му случай? Това ли искаш да кажеш?
Болд знаеше колко важно е това откритие. Първият случай във всяка криминална афера обикновено говори повече на следователя, отколкото следващите престъпления и жертви. Чрез него се установяват методът и мотивите, добива се основна представа за това, какви могат да бъдат евентуалните бъдещи жертви. Тези кости изведнъж придобиваха още по-важно значение. Която и да е била тази жена, тя би могла да им каже подскаже кой е жътварят.
Диксън беше стигнал до същото заключение.
Болд отново въртеше костите в ръцете си.
— Мога ли да ги взема?
Диксън се ухили.
— Помислих си, че никога няма да ги поискаш.
12.
Долу беше тъмно въпреки широките отвори от двата края на помещението и светещите тук-там голи електрически крушки. Колите бяха паркирани в дълги прави редици. Миришеше на изгорели газове, морска сол, водорасли и риба. Вървеше, както го бяха инструктирали, в прохода между колите, който криволичеше ту наляво, ту надясно. През откритата носова част вятърът довяваше пръски морска вода, които навлажняваха лицето му и замъгляваха предните стъкла на автомобилите. По много от тях, дори по някои от по-новите модели, имаше доста ръжда. Очевидно бяха на редовните пътници. Когато стигна края на прохода откъм кърмата и зави в следващия, забеляза на няколко метра от себе си огромна фигура — една от горилите на Уон Кей. Това беше светът на китаеца, а не неговият. Тук важеха други правила. Горилата стоеше до черен крайслер с нюйоркска регистрация и лъскави огледални стъкла. Отвори вратата и даде знак на Тег да влезе.
Той седна на задната седалка до Уон Кей. Човекът с бледото, измъчено лице пиеше диетична кока-кола.
— Значи можеш да ми помогнеш? — попита го онзи с глас на преждевременно остарял човек. — Иначе нямаше да ми се обадиш.
— Има една възможност. Какво е сегашното състояние на жена ти?
— Утре, събота, ще я откарат със самолет на север. Казаха ми, че ако няма усложнения, операцията може да започне веднага. Това ни поставя изцяло в твои ръце. Времето й изтича. Надявам се, че разбираш за какво става дума.
— Да, разбирам.
— Доколкото мога да схвана, намерил си подходящ случай. Мозъчен удар? Умиращ? Колко време трябва да чакаме?
— Толкова, колкото е нужно. — Тег не хареса промяната в погледа на другия. Дали го беше ядосал с нещо? „Китайците са непроницаеми“, помисли си той. После добави: — За твое и мое добро е.
— Донесъл съм ти предплата. Приеми я като израз на доверие. — Посочи към предната седалка, където седеше горилата. Очевидно парите бяха там.
— Не искам пари. Още не. Ще стигнем до тях, когато всичко свърши.
Уон Кей настоя:
— Приготвил съм една сума за теб. Както ти казах, това е израз на доверие, на взаимно доверие. Моля те да вземеш парите.