В основата на предното стъкло се виждаха петна от размазани мухи. Такова петно беше и Дони Мейбек. Какво беше онова нещо, пъхнато в цепнатината, през която идваше въздухът от парното? Разкъсана опаковка от презерватив! Тег се сгърчи от отвращение. Искаше му се да виси във въздуха, да не се докосва до нищо.
— Ами че тя си е замесена. Нагазила е до гуша в тази работа. Няма връщане назад. Без нея и без достъп до данните в компютъра как щяхме да изберем необходимия ни донор?
— Нямам представа. Я млъквай и карай! — Тег се почувства неловко. Една грешка, която беше допуснал преди години, струваше човешки живот. Сега имаше опита и способностите да я поправи, въпреки че това го принуждаваше да се обвързва все повече с Мейбек.
— Сигурен ли си, че е сама? — попита Тег.
— Ти разговаря с нея, не аз.
Беше се обадил по телефона на Шарън Шафър преди двадесет минути, като се представи за служител от Обществено здравеопазване. Извини се, че я безпокои в събота, но обясни, че ставало дума за нещо, което не търпи отлагане. Отнасяло се до кръвната плазма, която дала преди няколко години. Предложи да я посети заедно с асистента си, като намекна, че поради поверителния характер на разговора ще е по-добре да е сама. Тя се хвана на въдицата, в гласа й прозвуча уплаха. Точно това беше и целта му.
— Нали си даваш сметка, че може да ме познава — каза Мейбек и прекъсна мислите му. — След като данните й са в компютъра, има такава вероятност. Възможно е да съм й продал фалшива лична карта.
— Ако каже нещо, ще я излъжеш, че работиш за „Блъдлайнс“. Знаем, че през последните две години не е продавала кръвна плазма. Едва ли ще те помни. Ще говоря само аз. Да не си гъкнал! Ще присъстваш само за да контролираш положението, ако се случи нещо непредвидено. Но дори и тогава няма да действаш, ако не ти кажа. Ясно ли е?
Онзи не отговори. Тег беше изнервен — толкова необичайно за него, че за момент не можа да разбере какво му е. Помисли, че се разболява.
Мейбек предлагаше фалшиви лични карти на избягали от къщи непълнолетни, които искаха да продадат кръвна плазма. Така печелеше доверието им и научаваше интересуващите го сведения за тях. Занимаваше се с тази работа от момента, когато се натъкна на тайната на Тег. Започна да го изнудва и парите на Тег намаляха значително. Това ги накара да се заемат заедно с нов бизнес — жътварството. В този не много здрав съюз Мейбек пое уличните рискове и снабдяването. Той беше и връзката на Тег с донорите. А сега стигнаха и до отвличане — най-големия риск, който се готвеха да поемат. Прииска му се повече въздух в колата.
Мейбек го правеше заради парите, но тъкмо те караха Тег да се чувства неудобно. Даде и последния цент от дела си за благотворителна дейност от името на жена си и по такъв начин издигна още повече техния престиж в обществото. Чувстваше, че Мейбек е доста безразсъден, и мислеше как би могъл да се отърве от него, ако започне да прекалява и да иска твърде много. Човек не трябва да изпуска от очи нищожествата, когато подушат, че има пари.
Тег знаеше, че вече не могат да се откажат. Уон Кей не беше от хората, които прощават. Беше гангстер и ако се провалеше с жътвата, щеше да му бъде за последен път. Цената на моралното му спасение беше твърде висока.
Най-сетне напипа един лост и струя прашен въздух измести от цепнатината опаковката от презерватива. Яростно я замачка между пръстите си.
Мейбек намали скоростта и зави по улица „Фриймънт“, която в другия край беше затворена. Вдясно имаше два жилищни блока, а вляво бяха задните входове на къщите, които гледаха към авеню „Лайдън“. Сред тях беше и боядисаната в зелено къща №36.
— Вземи със себе си портативния компютър, за да изглеждаш по-убедителен. Помни, че не трябва да си отваряш устата — напомни Тег. Предупреждението беше в съвсем буквален смисъл — зъбите на Мейбек можеха да ужасят всеки.
Последните двайсет минути бяха направо кошмарни за Шарън Шафър. Опита се да заглуши спомена от разговора по телефона, докато почистваше къщата. Обществено здравеопазване… Кръводаряване… Можеше да означава само едно…
Когато на задната врата се почука, тя веднага отиде да отвори.
Бяха двама мъже. Брадатият беше добре облечен и имаше авторитетен вид, за разлика от помощника, който й напомни застаряващия Джеймс Дийн. В дясната си ръка държеше портативен компютър „Тошиба“.
— Може ли да влезем? — попита по-авторитетният.
Тя позна гласа от телефона. Обзе я страх. Ако не ги пуснеше, щеше ли да отпадне причината, която ги беше довела тук? През годините, когато скиташе по улиците, беше имала работа с абсолютно непознати мъже. Беше правила неща, които сега, няколко години по-късно, й се струваха направо невероятни. Не се опитваше да ги заличи от паметта си, защото не искаше да забрави миналото. Точно спомените от миналото й помагаха в сегашната й работа. Благодарение на тях общуваше по-лесно с жените, които идваха в Убежището. По някакъв странен начин дори се гордееше с миналото си. Обхвана я ужас. Може би беше вярно, че миналото винаги те застига.