Отдръпна се и ги пропусна да влязат. Знаеше за какво се отнася. Ставаше дума за мръсни игли, за секс, за живот, различен от сегашния, за една друга Шарън Шафър. Тези двамата бяха на път да разбият новия живот, който беше започнала. Почувства, че ще припадне. Покани ги да седнат около масата. Жилището беше малко и в стаята до телевизора имаше само два тапицирани стола. Трябваше да седне на всяка цена.
Брадатият каза:
— „Блъдлайнс инкорпорейтид“ държи на разположение данните за бившите и сегашните си донори. — Джеймс Дийн потупа с ръка компютъра и седна. Брадатият поясни: — Преди да бъде използвана по предназначение, дарената кръв се подлага на изследване за евентуални болести.
Тъкмо тази дума я плашеше. Ръцете й станаха леденостудени от страх. В очите й напираха сълзи. Улицата я беше направила коравосърдечна и по онова време смъртта изобщо не я плашеше, но сега беше ужасена само при произнасянето на думата.
— При една от редовните проверки — продължи мъжът, — които прави здравният отдел, бе открит пропуск в програмното устройство на компютъра с данните за кръводарителите на „Блъдлайнс“. След като грешката бе отстранена, група донори се оказаха в рискова категория поради възможността да са заразени с някои болести.
— Серопозитивни — каза Шарън. Това не беше опит да отгатне. Ако ставаше дума за заушка, тези хора нямаше да пристигнат тук в събота сутринта.
— Да, но не трябва да избързваме със заключенията.
— СПИН — каза тя тихо.
— Нуждаем се от нова кръвна проба — продължи мъжът с тон на професионалист. — Не трябва да избързваме със заключенията, докато не станат известни резултатите от изследванията. Няма никакъв смисъл — подчерта той. — Компютърът е сгрешил веднъж, нищо чудно да сгреши и втори път.
— Сигурно данните ми показват, че съм серопозитивна — проплака Шарън.
— Това е само един компютър. Трябва да направим нови изследвания. Аз съм лекар. Можем да ви вземем кръв още сега или пък да дойдете в града след седмица. Вие ще изберете. Ако решите да свършим още сега, няма да ни отнеме повече от пет минути.
— Очаквате ли някого? — попита Джеймс Дийн.
Тя поклати глава. Беше й трудно да говори.
Докторът каза окуражително:
— Ако ви вземем кръв сега, резултатите ще бъдат готови много по-скоро.
— Нека е сега — каза тя. — След колко време ще знам?
— До няколко дни. Обикновено четири-пет работни дни.
— Боже господи! Ще ми се сторят цяла вечност.
Докторът се обърна към помощника си:
— Оставих си чантата в колата. Иди да я донесеш.
Това беше заповед, а не молба. Направи й впечатление, че между двамата нямаше и помен от колегиалност. Джеймс Дийн стана и излезе през задната врата, като остави компютъра на килима.
— Приемете нашите извинения, че идваме от задната врата — каза докторът. — Установили сме, че повечето хора не обичат да дават обяснения на съседите си. Паркирахме отзад и се стараем да не се набиваме в очи.
Тя отново не можа да произнесе нито дума. Само кимна почти без да го погледне. Всичко е загубено.
— Вероятно е само компютърна грешка. Сигурно е така.
„Това го казва гласът ти, но очите говорят друго“ — искаше да му каже тя. Ясно беше, че той знае нещо. Беше не по-малко изнервен от нея.
Устните му бяха стиснати, а очите гледаха строго. За втори път започна да й се повдига от страх. Сложи ръце в скута си, за да скрие треперенето.
— На ваше място нямаше да се безпокоя чак толкова.
— Разбира се, че щяхте. Ако бяхте на мое място сигурно щяхте да се безпокоите. — Взря се в очите му. — Плашите ме — промълви тя.
— Плаша ви не аз, а вероятните резултати — каза той с характерния си стържещ глас.
Джеймс Дийн се върна с малко пластмасово куфарче и го подаде на доктора. Той разкъса опаковката на спринцовка за еднократно ползване и хвана китката й, за да измери пулса. Пръстите му бяха леденостудени.