Извърши и някои други приготовления при масата с гръб към нея, а след това си сложи хирургически ръкавици.
„Страх го е да не се зарази“ — помисли си Шарън. Почувства, че й се вие свят.
Тег изтри ръката й със спирт и я върза с гумена тръбичка над лакътя. Накара я да свие дланта си в юмрук. Тя се загледа встрани. Напоследък ненавиждаше иглите.
— Ще трябва да взема три проби — обясни докторът, — но ще използвам само една игла. Няма да боли много.
После заби иглата в ръката й. Тя подскочи от убождането. С нея беше свършено. Заразена. Контактите й с Убежището ще бъдат сведени до минимум, а впоследствие прекъснати. По-лошо от проказа. Обществото ще й обърне гръб. С течение на времето ще стане жертва на вируса. Така ставаше с всички заразени. Щеше да получава помощи от няколко хиляди долара месечно. Щеше да има съвети, проливане на сълзи и изгубени приятелства. Предстоеше й продължително, изтощаващо боледуване, загуба на тегло и накрая смърт. Започна да плаче.
Примигна, за да махне сълзите, изпълнили очите й, и погледът й спря върху съдържанието на куфарчето. Вътре видя електрическа самобръсначка, някакви кожени каишки, които й заприличаха на кучешки намордник. До него лежеше нашийник. Мъжът не беше доктор, а беше…
— Ветеринар? — попита тя.
В същия миг някаква изгаряща топлина се разля по цялото й тяло. Нахлу в нея като гореща вода. Чувството й бе добре познато. Валиум и някакъв наркотик. Действаше като кодеин. Не й вземаха кръв, а я упояваха.
Тя рязко обърна глава и видя, че съдържанието на спринцовката е почти на привършване. Погледна към доктора — ветеринаря? Вниманието му беше изцяло погълнато от инжекцията. Премести поглед към Джеймс Дийн и за пръв път осъзна, че те не й бяха показали никакви документи за самоличност. Той й се усмихваше. Устата му беше пълна с най-развалените зъби, които беше виждала някога — приличаха на прогнила дъсчена ограда.
Опита се да издърпа ръката си, но не можеше да се помръдне — беше вече само 45 килограма безжизнена плът. Чувстваше се твърде бавна и твърде тежка, за да окаже каквато и да било съпротива. Усети някакво великолепно доволство. Беше уморена и невероятно отпусната.
— Ще се чувствате добре — каза докторът приглушен глас, който сякаш идваше от километри разстояние.
Безпомощна. Обезсилена. Не можеше да направи нищо.
Видя в стаята движеща се сянка по пода и отначало помисли, че е още някакъв ефект от наркотика. Но после изведнъж разбра, че е съквартирантката й. Агнес се показа зад ъгъла. Слепите очи на седемдесетгодишната старица бяха широко отворени от любопитство.
— Помощ! — успя да извика с последни сили Шарън. Дали беше достатъчно силно, за да я чуе? Изобщо излезе ли някакъв звук от устата й?
Топлината, която я обливаше, отпускаше всеки неин мускул. Сякаш правеше любов. Беше много хубаво, направо прекрасно. Очите й горяха, а клепачите се спускаха като тъмносини завеси. „Агнес? Наистина ли беше тя? Всичко друго, но не и това“ — помисли си тя. Усети се, че казва:
— Искам още.
— Шарън? — беше Агнес.
Шарън Шафър се опита да отвори очи, но едва успя да мерне побелялата коса на жената и бледата й кожа. Някой я влачеше.
Последното, което чу, беше гневният шепот на доктора. Звучеше като чупещ се лед, когато попита помощника си:
— Кой, по дяволите, е това?
14.
Завеждащият отдел „Убийства“ лейтенант Фил Шосвиц беше влюбен в бейзбола. Нагаждаше работното си време съобразно мачовете на „Моряците“ и беше капитан на отбора на полицията. Една от любимите му и най-често употребявани шеги бе, че е единственият полицай, който е едновременно и капитан и лейтенант. От последния път, когато Болд беше идвал тук, кабинетът му, натъпкан с папки висящи дела, беше заприличал на нещо средно между съблекалня за играчи на бейзбол и музей. Стените бяха отрупани с автографи, снимки и лавици със спортни трофеи.
Когато Болд затвори вратата зад себе си, един полицай го поздрави радостно с „Добре дошъл“. „Човек не знае колко приятели има, докато не се върне там, от където е отсъствал дълго“ — помисли си той. Не си беше давал сметка колко на място и колко добре ще се почувства, като се върне.
— Благодаря ти, че дойде — каза Шосвиц с характерния си рязък глас. — Знам, че е събота, но е важно.
Беше черноок мъж със слабо, източено лице и очи, които винаги бяха нащрек — също като на закоравелите престъпници, с които често си имаше работа. Беше нервен тип, обличаше се без вкус и се бръснеше надве-натри. Откакто се ожени, можеше да се посвети на децата си само през уикенда, и то ако не беше дежурен. Като детектив беше добър, като лейтенант — блестящ. Някои хора са просто родени за началници и за безкрайни съвещания.