— Сега ще се пазарим ли?
— Да се пазарим?
— Искам да се върнеш при нас. Не го крия. Но това, според мен, е само част от проблема — каза той и се усмихна — нещо необичайно за него. — Но няма да правя пазарлъци.
Болд го прекъсна:
— Какъв лицемер! Та ти се пазариш всеки божи ден.
Лицето на Шосвиц почервеня, ноздрите му се разшириха.
— Две седмици и нито ден повече. Това ли е новото ти превъплъщение?
— Може и да е — отговори Болд. — Всъщност, да си призная, в момента не се чувствам много нов. Бебетата те карат да се чувстваш по-скоро стар.
— Вие дори нямате официална жалба. Заведена ли е жалба в нашите книги?
— Аз съм този, който се жалва — каза Болд, но не отговори дали е направил това официално.
— Проблемът е, че ти виждаш нещата само от твоя гледна точка — каза Шосвиц с досада.
— Е, сега говориш точно като Лиз.
Това накара лейтенанта да се усмихне и Болд почувства, че е спечелил борбата. Но Шосвиц гледаше зад гърба му. Болд забеляза мигновената промяна в погледа му. Още преди да се обърне, му стана ясно, че това е Дафи. Когато се извърна, я видя да се носи срещу тях като товарен влак — нищо не беше в състояние да я спре. При това красив товарен влак. Добра машина. Тя влезе без да чука и почти извика:
— Приятелката ми е отвлечена. Нуждая се от помощта ви.
15.
Памела Чейз влезе в колата. Реши да се поразходи, защото пак беше започнало да вали, а тя не можеше да изтърпи нито минутка повече в апартамента си. Редките й пътувания до летището на Ванкувър и обратно, които правеше по поръчка на Тег, не можеха да разсеят чувството й за празнота. За нейно най-голямо съжаление живееше сама. Сама с наднорменото си тегло, което я караше да се чувства грозна.
Тежки буреносни облаци, надвиснали ниско, закриваха нощното небе и изливаха още дъжд върху залятия от вода град. Четири години суша, а сега пък това! Тя не знаеше накъде точно се беше отправила, но като куче, водено от обонянието си, следваше инстинкта си, който я караше да бяга далеч от оглушителното барабанене на дъждовните капки по пластмасовия навес на малкия й балкон и от изтърбушения шезлонг. Ако беше останала вкъщи още няколко минути, тежките дъждовни капки направо щяха да я побъркат. Спря пред един червен светофар и се вгледа в лицето си, отразено в предното стъкло. Огледалата не бяха на мода в апартамента й. Опитваше се да си представи, че лицето й е красиво, както я уверяваше Елдън.
Направи се, че не забелязва отпуснатите бузи, кривогледите черни очи, безличната коса и рунтавите вежди. Виждаше се съвсем друга. За миг забрави детството си — досадните забележки на родителите си за килограмите й, това, че я оставяха да учи, когато семейството отиваше на гости, заключените шкафове в кухнята, по-малките порции храна.
Кварталът се промени. Изведнъж зад нея останаха магазините и снекбаровете, големите пластмасови букви и надписа „Марули по 49 цента“. Вместо тях я заобикаляха високи дървета, подрязани храсти и елегантни къщи — позната територия, различна от отстоящия на по-малко от миля квартал, в който премина детството й. Беше светът на парите, на специалистите, разпрострял се по брега на езерото, далеч от шума и изгорелите автомобилни газове.
Семейство Тег имаше три коли. Гаражът им беше за две и неговата винаги стоеше отпред на паркинга. Сега я нямаше и тя разбра, че Тег не си е вкъщи. Често минаваше оттук, когато искаше да убие времето в очакване на часа за работа. Живееше за часовете, когато работеше. От понеделник до петък. За спешните повиквания през нощта. За нещо по-различно от скуката в апартамента.
Мина и покрай клиниката, но и там го нямаше. Помещението беше заключено и алармената система работеше. Къде ли можеше да е? На някоя от поредните си обществени прояви, придружен от жена си? В балетната зала? В операта? При големите имена и при големите пари? Той обичаше този свят.
Колкото повече не успяваше да получи нещо, толкова по-силно го желаеше. Също като с фъстъченото масло. Имаше само един начин да разбере къде е. Спря пред първия снекбар, купи си чаша подсладено фъстъчено масло и изтича до телефонната будка под дъжда. Елдън я беше учил да играе различни роли, да се превъплъщава в различни образи. Реши, че най-убедително за случая ще е да се престори на отчаяна, още повече, че ролята не се различаваше много от състоянието, в което се намираше.