— От твоите приятели са!
— Така си и мислех. Убийство, нали? Идваш с предложение.
— Как е бебето? — попита тя.
— Майлс ли? Страхотен е, благодаря! — Само при споменаването на момчето Болд изпита желание да си е вкъщи.
— А Лиз?
За този въпрос наистина трябваше кураж.
— Добре е — отговори той. — Мисля, че е щастлива.
— А ти?
Той кимна с глава.
— Аз също. — Защо трябваше да се чувства неудобно да го признае. — А ти?
— Добре съм. Сега съм доброволка в Убежището.
— Чух — каза той и добави: — И аз съм осведомен за теб. — Искаше му се тя да знае.
— От Дикси ли? — Имаше предвид областния главен патолог д-р Роналд Диксън, който беше близък приятел на Болд.
Настъпи кратка пауза.
— Ще ми разкажеш ли — попита я той и добави: — за случая?
Номерът мина. Погледна го впечатлена.
— Тя е на шестнайсет години.
— Е или беше?
— Е — потвърди Дафи. — Дойде в Убежището днес следобед и наистина беше много зле. Наркотици. Има доказателства, че е подлагана на електрошокова терапия. Има и съвсем пресен разрез точно тук — посочи корема си. — Съвсем пресен. Още кърви. Мислехме, че е избягала от някое медицинско заведение. Проверихме болниците и институтите. Никъде не е регистрирана. Някои от шевовете са се разкъсали. Настанихме я в Медицинския център. Не мога да ти кажа какво привлече вниманието ми в нея, Лу. Не мога да кажа със сигурност. Това е нещо повече от любопитство, нещо повече от съчувствие. След няколко седмици, прекарани в Убежището, човек претръпва. Ти си този, който ме научи да се вслушвам в гласа на жертвата…
— Жертвата? — прекъсна я той. — Доколкото разбирам, раната вече е зашита.
Към какво се стреми Дафи? Защо бяха тези комплименти? Тя умееше да убеждава и той трябваше да внимава. Тя познаваше човешката психика. Да имаш работа с нея, беше все едно да играеш с някой, който ти вижда картите.
— Зашиха я отново — отвърна тя. — Но й направиха рентгенова снимка. Единият бъбрек липсва. — Нарочно направи кратка пауза. — В нито една болница не е записана такава операция. Самата тя не си спомня да е била оперирана. Няма никакъв спомен. Няма и обяснение. Аз търся обяснението.
— Фил запознат ли е със случая? — попита той с любопитство.
Като психолог, свързан с полицията, Дафи би трябвало да докладва на лейтенант Фил Шосвиц от отдел „Убийства“. Способността му да разсъждава логично беше известна само на висшето ръководство. Ако имаше разследване и тя трябваше да участва в него, повече от сигурно беше, че то ще е под надзора на Шосвиц.
— Той още не знае за случая — призна тя, като гледаше встрани. — Това е причината да дойда при теб. Имам нужда от помощта и опита ти.
Сега загази. Познаваше я добре.
— Помощ?
— Казва се Синди Чапмън. Скита от седем месеца. Напуснала е Аризона през зимата, след като е била изнасилена от втория си баща. Минала е през „Флегстаф“ в Солт Лейк Сити. Тук е от месец. Паметта й за миналото е добра. Но й се губят двадесет и четири часа, през които е била подложена на електрошок, а бъбрекът й — изваден. Трябва да ти кажа нещо. Няма медицински процедури, които да са по-малко свързани помежду си. Учила съм тези работи, Лу. Това е от моята област. Но да разследвам случая? Затова съм тук.
Той почувства, че бракът му е поставен на карта. Полицейската работа го поглъщаше изцяло. А между него и Лиз имаше някои уговорки.
— Какво искаш да кажеш? Че някой е откраднал бъбрека й?
— Ако в случая е замесена болница или институт, те трябва да са тукашни. Тези деца се въртят в сравнително малък район. Движат се в тесен кръг, в който търсят помощ или пък биват малтретирани. Когато напуснат едно място, то е завинаги. Продължават към Портланд, Сан Франциско или Лос Анджелис. Ти си борец за каузата на жертвата. Само жертвата може да ти каже повече за случая, била тя мъртва или жива. Ти си експертът по жертвите.
Отново комплименти. Той отчаяно се стараеше да не сваля гарда.
— Може да е била изнасилена. Не признава да е имала доброволно сексуален контакт. Има доказателство, но тя не помни. От електрошока е, разбираш ли?
Започваше да го плаши.
— Не — призна си той. — Не разбирам.
Някаква суматоха на входната врата за малко да отвлече вниманието му, но Дафи не го изпускаше от очи и продължаваше да го гледа със смесица от страх и надежда.
— Някой е срязал момичето и е откраднал бъбрека й. Убедена съм в това. Използвали са електрошок, за да бъдат сигурни, че няма да си спомни нищо. — В очите й проблеснаха пламъчета. — Не мога да го докажа, поне засега! — Сложи ръка на гърдите си. — Но го чувствам тук. Познато ти е това чувство, нали? Знам, че е така.