Натискът, на който беше подложен от нея, го възмути. Да, чувството му беше познато. Наистина, в много случаи то не го беше излъгало, макар от гледна точка на здравия разум да нямаше логично обяснение. Но то си е нейно чувство, а не негово, напомни си той. Неин случай, неин инстинкт, а не негов.
— Какви са доказателствата? — попита я хладно.
Тя трепна.
— Не съм следовател. Не разполагам с нищо убедително и не мога да се обърна към Шосвиц. По дяволите, та той се занимава с убийства. Не знам дали изобщо ще иска да се залови, дори и да има някакви доказателства. В края на краищата тя е жива. Какво да правя? Към кого да се обърна?
— Една безпомощна жена. Тези не ми минават!
Тя го погледна възмутено.
— Над момичето е извършено най-отвратително и грубо насилие. Някакво чудовище — чудовище, не беше често употребявана дума от психоложката Дафи Матюс — й е разрязало корема, бръкнало е вътре и е взело орган, който физически е неделима част от тялото й! Боже мой! Фил Шосвиц може да се интересува повече от мъртвите, отколкото от живите, но ти? След като са откраднали бъбрека й, са я подложили на електрошок. Как ти се струва? Може някой и да я е изнасилил, просто така, за кеф. Искаш доказателства? Сержант, трябва ли да посоча вероятните мотиви, за да започне разследване? — Взря се в очите му. — Ще ми помогнеш ли? Ако не за друго, поне като родител.
Той си представи Майлс-Айнщайн — прякорът беше заради русата му къдрава коса — легнал насила под ножа на някакъв касапин. Тя прекъсна мислите му.
— Електрошокът може да е нанесъл трайни поражения на паметта й, да не говорим за психиката. Непрекъснато чува някакъв лай.
— Вече не се занимавам с тези работи. Напуснах полицията. Полицейската ми значка събира прах в чекмеджето на Шосвиц.
— Ти си в продължителен отпуск.
— Това е просто уловка от страна на Фил. Продължава да държи вратата отворена. Формално може и да е така, Дафи, но тук — той повтори нейния жест и сложи ръка на гърдите си, — тук съм баща и наемен пианист.
Никога не се беше осмелявал да го изрече на глас и дори рядко се замисляше върху това, защото не обичаше лъжата, а не беше сигурен, че е истина.
— Свършено е.
Дори в самото произнасяне на думите имаше нещо фалшиво. Чувстваше някаква ужасяваща загуба на контрол, сякаш беше попаднал на заледено място при опасан завой. Беше ли свършено наистина? Някой изтръгнал вътрешностите на едно момиче. Изненада го най-вече бързината, с която го завладя случаят. Искаше всички доказателства, с които разполага тя. Нужни му бяха парчета от мозайката. Имаше желание да предотврати възможността това да се повтори. Инстинктите на ченгето — тя разчиташе на тях.
В бара се разнесе мъжки глас — мощен и плътен:
— Край на веселбата. Няма да се раздава повече пиене. Моля всички да напуснат!
Болд погледна през рамо, очаквайки да види някой пиян на сцената. Ала вместо това видя късо подстриган мъж с полицейска значка на ревера. Четирима-петима негови подчинени бързо нахълтаха в бара и се пръснаха в различни посоки.
— Данъчна полиция! Заведението се затваря — продължи мъжът и въпреки протестите повтори: — Моля всички да напуснат!
— Това твоя идея ли е? — попита я Болд и посочи с глава към данъчния инспектор. — Опитваш се да ме притиснеш, за да приема?
Тя направи кисела физиономия, но не гледаше към него, а към сцената.
Един от мъжете в сиви костюми започна да завинтва някаква бурма в капака на пианото. Болд имаше чувството, че металът, който се забиваше в дървото, се впива в собствената му плът. Скочи възмутен от стола. Дафи го последва.
— Какво правите, дявол да ви вземе? — викна той, като се приближи. — Това е музикален инструмент, да ви вземат мътните!
Човекът с мощния глас благоразумно се дръпна встрани. Но помощникът му продължи работата си.
— Престанете! Веднага!
— Стой спокойно, приятелче — предупреди го помощникът. Металът се забиваше все по-навътре в дървото.
— Няма да правиш това на един музикален инструмент — повтори Болд и голямата му лапа сграбчи китката на младежа. — Спирай!
— Искаш ли да извикам ченгетата? — заплаши го агентът.
— Аз съм полицай — каза Болд.