— Първо Кони — отвърна Мейбек, както папагал повтаря думите на господаря си.
— Веднага!
— Няма проблеми. Знам къде да я намеря. Уредил съм тази работа, както ми каза.
— Пази се от ченгетата.
— Знам.
— Този „пънкар“, както ти му казваш — Тег повтори думата с явно неудоволствие, не употребяваше такива думи, — няма ли начин да го открием?
Мейбек отвърна безцеремонно:
— Винаги мога да се обадя в полицията.
Тег го заплаши с пръст.
— Не злоупотребявай с търпението ми, Доналд. При мен не можеш да постигнеш нищо с нахалство. — Огън на открито, мислеше си Тег. Тяло с такива размери беше само за огън на открито. Ще запали един огън за плътта. С друг ще изгори костите и може би с трети — тези зъби. — Опитваме се да поправим твоя грешка, затова нека бъдем сериозни. Предварително бяхме обмислили всичко, всичко! — Странно колко завладяващо може да бъде изкушението да извърши насилие. Изпитваше желание да нарани този човек.
— Ще се оправя с тази работа.
— Не опростявай нещата. Не е време за празни приказки. — Тег почувства, че ще го връхлети нов тик. Противопостави му гнева си. Интересно колко успешно се оказа това. Може би гневът, който винаги бе смятал за враг на човека, в крайна сметка беше приятел. — Ще си послужим с всички средства, за да си върнем компютъра. Награда, откуп, не ме интересува какво ще правиш.
— Ще кажа тук-там, че даваме награда и ще се нахвърлят върху нея като мухи на лайно. До данните в компютъра може да се стигне само с ключова дума — припомни Мейбек. — И добре че е така.
— Какво толкова му е доброто! — развика се Тег. Прерови портфейла си. Имаше само сто и петдесет долара. Хвърли ги към Мейбек. — Този начин на мислене е пагубен! Чуваш ли ме? Пагубен! Трябва веднага да открием компютъра. Той е доказателството, Доналд! Втълпи си го! На полицията й трябва точно компютърът. Не виждаш ли, че битката за него е решаваща за нас? Не ние искаме да я водим, ясно ли ти е? Не, господинчо. Но трябва да я водим! И ще се бием!
— Ще си го взема обратно. — Мейбек размаха парите пред Тег. — Имам приятели.
Беше просто невероятно.
— Ти си бил голям идиот!
— Млъквай!
— Идиот си, ясно ли ти е? — Тег се наведе към Мейбек. — Намери компютъра и унищожи файловете, преди да го е открила полицията. Отърви се и от микробуса. Ако направиш само една погрешна стъпка, ще съжаляваш.
— Докторе? — Беше гласът на портиера. — Всичко наред ли е?
— Излизам след минутка — отговори Тег, като се стараеше през затворената врата гласът му да прозвучи любезно. Какво ли беше чул пък този идиот! Как се приближават само, без да ги усетиш!
Мейбек прошепна:
— Мисля, че трябва да се отървем от момичето, което отвлякохме, и да видим как ще се оправяме с Уон Кей.
— Така ли смяташ? — попита Тег. Изправи се и пристъпи към него. Осмели се да приближи лицето си съвсем близко до неговото. Имаше дъх на клозет. — Не горя от нетърпение да чуя какво ще кажеш ти, Доналд. Но ти трябва да слушаш внимателно какво ще кажа аз. Много внимателно! — Прошепна: — Кони, после компютърът и накрая микробусът. По този ред трябва да действаш. Това са приоритетите. Ако Кони не се подчини… тогава… използвай въображението си.
— Не се безпокой — каза Доналд.
Изкупление ли търсеше? Почувства необичаен натиск в главата си. Беше като прекалено напомпана автомобилна гума. Запита се защо не се откаже от всичко. Да зареже цялата работа. Докъде можеше да стигне, за да изкупи грешката си? Не можеше да се познае. В колежа беше изучавал психология на преследваните животни, но едва сега, когато го изпита върху гърба си, започна да разбира какво означава това. Чак сега ясно осъзна какво точно щеше да се случи с негъра в кучкарника. Той също беше потенциална опасност, която на този етап не можеха да си позволят да пренебрегнат. Скоро щяха да приключат с него.
26.
Преследването завърши с пълен провал и той можеше да се сърди само на себе си. Не беше гладен. Щом излезе от работа, Болд се запъти към „Големия майтап“. Не искаше Лиз да го вижда в това състояние. Не знаеше и какво точно иска. Ако пиеше, сигурно щеше да се напие, а и от алкохола го заболяваше стомаха и свиреше лошо. Спасението беше само в блусовете — осемдесет и осем клавиша, в които можеше да намери утеха. Когато ги натискаше, в главата му запяваха гласове и те прогонваха всяка мисъл. Но по нареждане на финансовите власти барът беше затворен за посетители. Горе живееше Беър Беринсън и можеше да се влезе само от задния вход. Пианото не беше конфискувано. Бяха взели само счетоводните книги. На капака се виждаха двете дупки за бурмите, с които искаха да го завинтят.