Болд влезе, намери пианото в тъмнината и започна да свири. След малко Беър се настани на един стол до най-отдалечената маса, защото Болд мразеше цигарения дим и защото масата беше точно под лампата. Беър разлистваше книгата „Как да се справим с данъчните“, която Болд му беше подарил. Разучаваше я, както проповедник чете Библията. От време на време изразяваше със сумтене неодобрението или съжалението си, или пък надигаше глава, за да се наслади на някоя особено впечатляваща го музикална фраза от изпълнението на Болд.
Болд не беше свирил няколко дни и музиката го погълна изцяло. Радиостанцията, кобурът с пистолета, полицейската значка и портфейлът му бяха струпани до чашата с мляко, която Беър пълнеше от време на време, като отиваше до бара.
Понякога в съзнанието му успяваше да се промъкне отделна мисъл, свързана с разследването, но той я отпъждаше, като настъпваше педала или удряше рязко по клавишите.
По едно време Беър изчезна. Болд дори и не забеляза. Чу телефона да звъни няколко пъти и си помисли със задоволство, че не е за него. След малко отиде до тоалетната, но поради тъмнината не можеше да използва тази в бара и се заизкачва пипнешком по стълбите.
Беър беше заспал пред телевизора. Нямаше смисъл да го буди, за да го накара да си легне в леглото. Остави го и се върна при пианото. Точно свиреше една от добрите си интерпретации на „Всичко това си ти“, когато с крайчеца на окото забеляза някакво раздвижване. Обърна се и в сумрака видя Лиз. И тя беше влязла през задния вход. Стоеше със скръстени ръце и го наблюдаваше замислено. Той не знаеше откога е тук. Лиз не беше от хората, които ще го прекъснат, когато свири.
— Лош ден — каза той, колкото да подхване разговор.
— Случва се — отвърна тя.
През помещението премина лек полъх, който донесе до него мириса на парфюма й. Може би точно той го беше отклонил от пианото. Ухаеше великолепно.
— Ти си ни нужен, на мен и на Майлс. Имам нужда от теб, дори когато си в такова настроение. Всичко е възможно. Разочаровала ли съм те с нещо? А ти разочаровал ли си ме? Кой е виновен — ти или твоята работа? Искам да разбера, опитвам се да отгатна.
— Липсва ми музиката, това е всичко. А ти и Айнщайн ми липсвате най-много. Къде е той?
— Ема кара с него извънредно дежурство.
Когато се налагаше, тяхната съседка ги заместваше.
— Не ти е достатъчно, нали? — попита тя.
— Може би не.
— Обичам те! — Когато той не отговори, тя добави: — Искам аз да бъда твоето пиано. Когато ти е тежко, да се обръщаш към мен. Искам да ти помогна.
— Ти ми помагаш. Причината не е в теб, а в мен — каза той.
— Причината е в двама ни. Винаги е така.
— Днес следобед се провалих при едно преследване.
— Виждаш ли как ти се отразява това?
— Моля те!
— Не разбираш ли? Престъпникът убива и теб. Наистина те убива, а също и мен, и Майлс. Помисли за сина си! Мразя да говоря за това. Като че ли никога не сме се разбирали по този въпрос. Нали помниш, че веднъж вече се споразумяхме?
— Обичам тази работа. Аз живея, за да възпирам хора като този да убиват.
— А когато не успяваш? Я се погледни!
Той погледна към пианото.
— Това е моето друго аз.
— Не, Лу. Това пак си ти. Няма да ти позволя да обичаш работата си повече от семейството.
— Кой е казвал подобно нещо?
— Аз.
— Говоря за себе си.
— Ти никога не говориш за себе си. Това е един от проблемите ти.
— Един от нашите проблеми.
— Нещата никога не са съвършени — каза тя.
От една лампа висеше паяк, който плетеше мрежата си, за да улови нещо за ядене. Сякаш не се крепеше на нищо. Понякога и Болд се чувстваше така — самотен, висящ на някаква съвсем тънка нишка, във фокуса на нещо толкова горещо и голямо като тази лампа.
— Пред мен загиват хора…
— И какво можеш да направиш? — Беше ядосана.
— Сгреших ли, че се върнах в полицията?
— Искам да си щастлив, а не си. Нито с мен, нито дори със себе си. Искам да те разбера, да ти помогна.
— Искаш ли да напусна?
— А ти?
— Ще го направя.
— Трябва ти някакво оправдание, нали? Ако искаш, ще ти го дам.