Понякога тя го познаваше по-добре, отколкото той себе си. Болд седна на пейката до пианото.
— Може би има начин да се балансира между двете неща?
— Между кои две неща? — Дали не го питаше за Дафи? Дали не я бяха обхванали някакви съмнения?
— Между музиката и работата. Между приятелите и семейството. Между работата и семейството. — Тя се опита да се усмихне.
— Обичам те — каза той.
— Трябва ми доказателство, сержант.
Той се изправи, прекоси стаята и разтвори ръце. Тя се хвърли в обятията му и се обви около него.
— Нужни са ми още доказателства — каза Лиз и той я притисна още по-силно. Мушна ръка под полата й и обхвана едното й бедро. Тя започна да мърка като котка. Косата й се закачи в небръснатата му буза. Гъделичкаше го. — Идвам при теб.
— Аз също.
— Твърд е.
— Защото от доста време не е бил толкова близо до теб. — Тя се засмя. Това беше добре. — Трябва по-често да се смеем.
— Трябват ни много други неща — каза го в ухото му.
От нея лъхаше на удивителна свежест, като че ли никога преди не беше я докосвал. При всяка нейна въздишка, при всяко нейно притискане през тялото му сякаш минаваше електрически ток. Тя смъкна ризата му. Почувства горещите й ръце по гърба си. Увисна на врата му. Залитайки, той се отправи към вратата, като продължаваше да я носи. Без да разбере как успя да го направи, тя разкопча колана му, а после и копчетата на панталона му. Той ритна вратата, а тя дръпна резето, сякаш го бяха правили много пъти.
Не се пускаше от него и продължаваше да виси на врата му като Майлс. Продължаваше да се смее като дете. Панталоните му се смъкнаха и той се спъна.
— Не — каза тя, когато той се опита да я постави върху един висок стол при бара.
Докато Болд се чудеше какво да предприеме, тя вдигна полата си и се опита да направи нещо с бельото си. Но краката й, обвити около кръста му, й пречеха и не напредваше много.
— По дяволите — изохка тя. Тежкото й дишане го наелектризира още повече.
Помещението беше тъмно и необичайно топло. Той се оглеждаше, търсеше подходящо място. Тя изгаряше от желание.
Отметна глава назад и гърдите й изпъкнаха през разкопчаната блуза. Посочи с ръка като юнга, оставен на пост да наблюдава морето. Той наведе глава, хвана сутиена й със зъби и го задърпа, докато гърдата й излезе. Потърси зърното й с език. Лиз не можеше да си поеме дъх от удоволствие. Усети топлината й и това направо го подлуди. За малко да я изпусне. Беше се извила силно назад. Краката й го бяха стиснали като менгеме. Намери другата й гръд и започна да я лиже. Тя извика. Краката й го стиснаха още по-силно и започна да прави недвусмислени движения.
— О, боже! — изстена Лиз. — Постави ме долу.
Той я положи на пейката пред пианото. Главата й увисна в единия й край. Полата й се вдигна нагоре до кръста. Той бързо изу панталоните си, а тя се освободи от последната бариера, извивайки рязко тялото си. Миризмата й го опияни окончателно и Болд загуби всякакво чувство за реалност. Точно тогава те се сляха — движенията им бяха отривисти, всеки се стремеше да задоволи другия. Бяха напълно полудели. Тя издаваше остри крясъци на задоволство и бедрата й не спираха бесния си танц. Нечий лакът се удари в пианото и в тъмнината прозвуча нестроен акорд.
Червената светлина на изхода равномерно проблясваше. Косата й се спускаше като водопад към пода. Той видя как устата й се разтваря широко, когато започна да се смее с гърлен, пълен със задоволство смях. Предупреди я, че свършва, и това не й хареса.
— Почакай… почакай — замоли го тя.
— Не мога!
Кулминацията започна с един от нейните изблици на смях и завърши със звучно изразено задоволство — високо и откровено. Откровено като всичко, което му беше казвала. Точно такава откровеност искаше да чуе той.
Дълго след това главата й висеше надолу, а гърдите й бързо се издигаха и спускаха. С усилие отвори очи, но продължаваше да се държи здраво за него. Нямаше намерение да го изпуска. По бузите й беше избила великолепна руменина, а очите й бяха изпълнени с почуда, надежда и очакване.
Тя го хвана за косата и притисна главата му до гърдите си. После прошепна с дрезгав глас:
— Трябва да си вземем пиано.
27.
Вторник
7 февруари
Убийство.
Болд беше виждал твърде много, за да ги брои. Но всяко беше различно. Всяко караше стомахът му да се свива. С това не можеш да свикнеш, а ако свикнеш, значи е време да преминеш в друг отдел. Един човешки живот. Когато виждаш, че са го отнели, тогава по-ясно разбираш колко е ценен. Убитият човек е много по-грозна гледка от обикновения мъртвец.