Човекът зад тезгяха се казваше Богс. На лявата си буза имаше татуиран череп. Дъвчеше дъвка с такава бързина, че мляскането му напомняше хранещо се куче. Богс знаеше всичко и познаваше всички. Когато предадоха на Дони, че Богс има нещо да му казва, веднага се отправи към магазина.
— Здрасти! — поздрави той. Така казваше Богс. Човек трябваше да се съобразява с тези неща.
— Здрасти! — отвърна Богс, без да престава да дъвче. — Чул си, че имам нещо за теб.
— Компютърът? — изкрещя Дони. Не можа да се овладее.
— А ти какво мислиш? — Той бавно му намигна. На десния му клепач беше татуирана думата „чукам“. Когато намигна с левия, Дони прочете местоимението „ти“. Онзи гордо намигна няколко пъти с едното и с другото око, да не би Дони да пропусне да прочете „Да ги го начукам“. Беше го виждал да прави това пред огледалото в обратен ред, да се смее и да дъвче дъвката си. Сигурно дъвчеше и насън.
— Носиш ли сухото?
Дони бръкна в джоба и извади парите на Тег. Хвана го яд, че трябва да ги даде.
Богс каза:
— Не мога да ти гарантирам, че е точно твоят. Нямаше как да разбера.
Дони се сети, че трябваше да раздели наградата на две плащания. Много го беше яд, когато правеше подобни глупости.
— Ако не е моят, ще дойда да си прибера обратно сухото.
— Нали е „Тошиба“?
Дони кимна с глава.
— Младо момче с черна коса?
Дони пак кимна.
— Твоят е. — Богс прибра парите. — Ще го потърсиш в северния край на квартала „Бор“, между Първа и Четвърта улица, малко по-нагоре от пазара. Познато ли ти е мястото?
— Ще го намеря.
— Няма да ти го дадат без квитанцията. Знаеш как стават тези неща. Това си е твой проблем.
— Ще ми кажеш ли някакво име? На кого да напълня гушката?
— Ще напълниш гушката на някой в магазина за заложни вещи? Ти си бил много тъпо лайно.
На Дони му беше писнало от обиди.
— Не по-тъпо от теб. Ще си го взема.
Богс поклати недоверчиво глава. Това още повече ядоса Дони.
— Ще видиш — закани се по детински той.
Богс се задоволи само да му намигне: „Да ти го начукам“.
29.
Когато колата спря пред тях, Болд сгъваше прането. Мъртвото тяло на Кони Чъ все още беше пред очите му. Лиз лежеше на канапето и четеше. Майлс беше заспал в подвижната си кошара и беше заприщил с нея пътя към кухнята, така че никой не можеше да влезе и да разчисти масата. От стереокасетофона се носеше сладострастното изпълнение на саксофон на Скот Хамилтън. Болд знаеше наизуст всяка нота, всеки нюанс. Но тази вечер всичко му изглеждаше незначително. В съзнанието му се мяркаше и друг образ — Шарън Шафър с разтворен гръден кош и извадено сърце. Дали вече не беше късно да го предотвратят? Регистрационните номера на микробуса се оказаха крадени. Болд не се изненада, но беше разочарован. Бяха алармирали всички заложни къщи, за да ги уведомят за оставен портативен компютър.
В момента нямаше какво друго да правят, освен да чакат, а това беше дяволски тягостно.
— Взел си един кафяв и един черен, ако те интересува — каза Лиз и му посочи, че се готви да сгъне заедно двата чорапа.
Тя си беше такава. Можеше да разделя вниманието си едновременно между няколко неща. За разлика от Болд. Той проявяваше склонност към пълно самовглъбяване. Мислите и чувствата му бяха като приковани и нищо не можеше да ги размърда. В момента беше на автопилот, зает с вечната дилема на ченгето да възстановява отново и отново в главата си допуснатите грешки. Раздели чорапите, промърмори й „Благодаря“, и пак започна да ги сгъва заедно. Важното беше, че тя се грижеше и за чорапите, и за него. Беше й благодарен за това. Тя не му се натрапваше, а само забелязваше. Не му налагаше волята си. Напомняше му да се обръсне, когато той забравяше. Слагаше ризите му в пералнята, въпреки че той переше. Сега сигурно беше започнала да се безпокои, че е пропуснал вечерята.
Имаха посетител.
Болд чу нечии стъпки по дървените стъпала на входа и още преди да се почука, обяви:
— Това е Дикси. Аз ще отворя.
— Изумяваш ме — каза тя.
Болд спря пред вратата. Почувства, че иска да я заключи, вместо да я отвори, да се промъкне под полата на Лиз и да направи нещо там, може би още едно бебе.