Двамата тръгнаха по наклона. Бледосинкавата светлина на фаровете им открояваше околния фон като лъчите на прожекционен апарат. По пътя внимаваха да не попаднат в някоя дупка. Един от хората в шерифски униформи се представи.
Мястото беше извън градската зона и не попадаше под юрисдикцията на Болд, но се намираше в очертанията на окръг Кинг, за който като съдебен патолог отговаряше д-р Роналд Диксън. При териториални спорове или въпроси на престиж различията в юрисдикцията можеха да създадат невероятни трудности. Болд не забравяше това и остави Дикси да говори.
Заместник-шерифът беше свестен човек. Поиска да разбере за какъв случай става дума. Дикси му разказа колкото се може по-малко. Не спомена за отвличането на Шарън Шафър и за връзката с жътвата, за което Болд му беше благодарен. Досега бяха успели да държат пресата настрана от разследването. Тя можеше да превърне всичко в кошмар.
Започна да се спуска лека мъгла. Болд вдигна яката си. Един от хората от отдел „Издирване и спасяване“ му предложи дъждобран, но той отказа. Бяха изкопали няколко тераси, които се спускаха от повърхността до костите, част от които се подаваха на дъното. Болд беше обхванат от нетърпение. Това вероятно е първото убийство на жътваря, първата му жътва и затова можеше да даде сведения за характера и методите му. Първия път престъпниците допускат грешки, които при следващите престъпления често се повтарят.
— Имайте предвид — предупреди ги един от хората горе, — че водата подкопава почвата с огромна сила. Дъното няма да ви издържи. Не изпускайте от ръце лопатите и не слизайте по-долу от последното стъпало. — Като че ли лопата беше пробила почвения слой, който още задържеше костите. През дупката се виждаше как водите на разгневената река се пенят застрашително.
Дикси стъпи на най-долната тераса и коленичи. Болд го последва. Двамата застанаха един до друг. Дикси даде знак с ръка и отгоре му подадоха мощен прожектор. Включи го и освети празните очи на череп, който ги гледаше втренчено. Болд видя ясно една ръка и част от крак. Дикси промълви:
— Тя е красавица.
— Щом казваш — отвърна му Болд.
Дикси засили още повече светлината на прожектора. Започна да изрежда наименованията на костите:
— Раменна, лъчева, по-голямата кост на ръката, пищялната кост, на стъпалото. — Когато стигна до костите на пръстите, светлината от прожектора случайно попадна върху лицето на Болд. — Череп, тазова кост и повечето от останалите ребра. Имаме късмет.
Болд протегна ръка и насочи светлината отново към обекта. „Но тя не е имала късмет“ — помисли си той. После каза:
— За убийствата е характерно едно, че винаги има двама свидетели.
— Остава да разберем дали тя ще може да ни каже кой е другият.
— Жътварят — тихо каза Болд.
Вече нямаше никакво съмнение. Две от ребрата бяха срязани. Костите липсваха. Цяла секция от гръдния кош беше изрязана и той зееше като празна кутия.
Диксън се обърна към хората от „Издирване и спасяване“, които с кални лица надзъртаха от ръба на склона.
— Да се залавяме за работа.
30.
Памела му липсваше. Тя беше основна фигура в екипа. Без нея тази операция щеше да бъде много по-трудна, но не и невъзможна. Въпреки това продължаваше да го е яд, че тя не искаше да участва и го принуждаваше да крие операцията от нея. Беше взел решение по проблема с Майкъл Уошингтън, като оправдаваше себе си и хвърляше вината върху другите. Полицията беше сила, с която трябваше да се съобразява. Нямаше желание да бъде обект на разследване. Обвиняваше и самия Уошингтън, който беше станал жертва на собствената си глупост. Подготвяше се мислено за предстоящата задача. Усети стимулираща топлина да обхваща мозъка му. Самочувствието му се повдигна. Беше готов.
Отправи се към кучкарника в студения нощен въздух, привлечен от кучешкия лай както майка от плача на бебето си. Щом отключи вратата, Феликс — оставен на свобода, за да пази, и другите кучета млъкнаха. Тег застана пред клетката на Уошингтън с докторската си чанта в едната ръка и с дистанционното устройство в другата. Трескавите очи на Уошингтън го гледаха с ужас, човекът трепереше от страх. На Тег това не се хареса, въпреки че беше развълнуван, но все пак се примири. Подозираше ли негърът какво го очаква? Шарън също изглеждаше ужасена. „Всички сме неумолимо свързани помежду си“, помисли си той. Размаха дистанционното устройство.