Той се отправи към вратата.
— Кой е следващият? — попита я докторът.
— Целият ден мина без почивка — каза тя.
— Кой е следващият?!
— Едно пуделче — отговори Памела, като погледна списъка. — Има кръв в урината.
— Имаме ли готовност за операция?
— Всичко е приготвено.
— Почакай пет минути. — После си призна: — Мразя пуделчетата.
5.
Филиалът на обществената библиотека в Сиатъл бе на две преки от сградата, в която се помещаваше Централното полицейско управление. Тя се губеше под извисяващите се към небето дълги редици от здания, в които стъклото и стоманата бяха в количества, немислими за този град преди десет години. През 80-те години в Сиатъл нахлуха големите пари. С тях започна и обновяването на центъра, нововъведенията, разрастването на обществения транспорт и внушителните пазарни средища. Тридесет-четиридесет етажните кули си съперничеха за най-добрия изглед към изключително красивия залив Елиът и протока Пъджет на запад и величествената гледка към планината Рейниър на югоизток. За мащабите на големите градове деловата част на Сиатъл е изключително малка, сгушена между Кралството на юг и Сиатълския център на запад, останал от световното изложение през 1962 година. На запад са тъмнозелените води на широкото устие на реката с фериботите и боядисаните в черно товарни кораби. На изток центърът граничи с магистрала №5, Хълма на медиците и Сиатълския колеж. В продължение на километри централната част е заобиколена от хълмове, покрити с облицованите в дърво двуетажни къщи на общините „Балард“, „Ривийна“, „Нортгейт“ и „Ричмънд Хайлендс“. Това е град на водите: протокът, езера, канали и реки.
Градът се разрастваше и населението му се увеличаваше по-бързо, по-хаотично, отколкото би желал Болд. Сиатъл трудно си пробиваше път в живота, сполетян от напастта на организираната престъпност, кражбите, наркотиците и ограничаването на бюджета. Но градът успяваше да запази своята жизненост и неповторимост благодарение на изкуството, културата и традициите, на музиката, танците и изящните изкуства, на риболова и корабоплаването, на фестивалите и празненствата си, на своите библиотеки, музеи и театри.
Библиотеката беше съчетание от бетонни стени и градина, прегради от дебело армирано стъкло и широколистни дървета. В такова място човек сякаш участваше в ням филм. Днес следобед, когато трябваше да се състои срещата им, имаше повече посетители от обикновено. Може би се дължи на ситния дъждец, който ръми навън, помисли си Болд. За град със зимен климат като Сиатъл, библиотеката беше много важно място. Ала лицата в залите не бяха нито бледи, нито изглеждаха отчаяни. Гражданите на Сиатъл бяха яки, червенобузести здравеняци, на които Болд разчиташе като на себе си. Дъждовното зимно време, което продължаваше прекалено дълго за тази географска ширина, беше от съществено значение. През няколкото сушави години местните хора бяха разбрали това. Времето, или по-скоро слуха за него, държаха настрани големия поток от хора. То беше най-добрата защита на града във все повече разгарящата се битка срещу калифорнизацията.
Болд влезе с бебешка носилка на врата и седна до Дафи пред голяма читателска маса на втория етаж, максимално отдалечена от другите. Тя събра цялата си решителност. Сега беше моментът да го убеди да се заеме със случая — да го спечели. Бебето, което висеше на врата му, представляваше другия му живот. Не можеше да си позволи да мисли за това сега. Вярно, Болд й беше приятел, но беше и полицай с връзки и талант. Сега за нея това беше най-важното. Споменът за кървящата рана на Синди Чапмън изгаряше паметта й.
На масата пред нея лежаха три папки и купчина фотокопия от справките, които направи в библиотеката. Чувстваше се едновременно изтощена и уплашена и това създаваше у нея вътрешно напрежение, което не можеше да преодолее. Без него, без мъж, който да я подкрепи — господи, колко ненавиждаше това — нямаше почти никакъв шанс да убеди лейтенант Фил Шосвиц.
Дафи беше в сив панталон от мек плат, закопчана до горе бяла блуза и тъмночервено шалче, което прикриваше белега й. Червеникавокафявата й коса беше сресана назад, а на ушите висяха семпли сребърни обици. Както винаги, Болд имаше неугледен, смачкан вид. Носеше панталони цвят каки, бархетна риза и кафяви всекидневни обувки с дебели каучукови подметки. Изглеждаше уморен и вероятно беше, а също и по-остарял от предишната вечер в „Големия майтап“.