Болд се оплака:
— Наду ми главата да ми разправяш колко важно било това за теб, а сега се омиташ. Върви си и не ми се мяркай повече пред очите!
Отново настъпи тягостно мълчание. Всички гледаха към Мейбек. От усилвателя на китарата нещо изпука.
— Защо се забави толкова?
— Какво? Да не би да ме мислиш за Айнщайн? — попита го Болд и се замисли как ли е Майлс. — Знаеш ли, че почеркът ти изобщо не може да се разчете? — Той размаха листа пред лицето му. — Моят първокласник пише по-разбрано от теб. Я се изпарявай! И да не си дошъл повече тук!
— Какво? Не можеш да разчетеш почерка ми ли?
— Ами аз какво ти казах току-що? Нали си беше тръгнал. Хайде върви си де! И без това си изгубих сума ти време с теб. Писна ми!
— Какво не можеш да разбереш? — попита Мейбек и направи първата крачка обратно към рафта.
Болд въздъхна мислено с облекчение.
— Я ми обясни.
Прочетоха заедно инструкциите. Мейбек обясни на Болд всичко дума по дума. Това продължи няколко минути, през които сержантът не пропускаше да хвърля око на часовника, закачен на стената.
Когато най-после отново се върна в задната стая, техниците вече го очакваха с нетърпение. Компютърът беше готов.
— Успяхме. Копирали сме всички файлове — каза развълнуван един от тях.
Болд взе компютъра. Един техник му каза:
— Я изчакай още една минута. — Тази минута се проточи безкрайно дълго. — Готово — заяви той.
— Каква, по дяволите, беше тази ключова дума? Аз дори забравих да я погледна.
Дони Мейбек стоеше отвън на не повече от седем-осем метра от тях зад затворената врата на помещението.
— Трепач — отговори техникът. — Макар че не ми е ясно какво точно означава това.
34.
Шарън Шафър седеше гола в студения и влажен кучкарник на Елдън Тег. Беше обвила коленете си с ръце и стискаше в немощния си юмрук захвърлената игла, която все пак беше успяла да прибере. Опитваше се да си представи, че се намира в някакво приказно място, където вместо цимента, на който седеше сега, имаше топъл, фин мексикански пясък и вместо отвратителната смрад, която се носеше наоколо, въздухът бе изпълнен със свежия полъх на морски бриз. Всеки ден си налагаше да си представя нещо ново и приятно. Иначе самосъжалението щеше да я сломи напълно, а след това и организмът й да отстъпи пред болестите. Нямаше защо някой да й го казва, знаеше, че е така. Имаше опит от живота си на улицата, който се изчерпваше главно с пресушаване на бутилки или боцкане с игли като тази, която държеше сега. Гледаше на нея почти като на ключ, който можеше да й отвори вратата към спасението. От разстройството, което имаше, съдеше, че той й дава мощни дози антибиотици. Най-големият й враг беше немощта. Чрез системата той едновременно я хранеше и упояваше с наркотични вещества. Колко още можеше да издържи?
Разбираше, че най-важното в момента е да бъде силна. С помощта на волята успяваше да издържи още някой и друг час, но не можеше да каже колко дълго щеше да продължи това. Припомни си, че колкото и ужасно да е положението, в което беше изпаднала, в живота й имаше и по-тежки моменти, защото беше живяла без вяра. Вярата я крепеше сега. Може би това страдание беше наказание за немирните й години.
Продължаваха да я преследват думите му: „Практиката усъвършенства“. Беше ги казал, докато държеше сърцето на Майкъл в ръцете си. Какво означаваха те — че нейното сърце ще бъде следващото, че ще й отнеме живота?
Годините, които беше прекарала на улицата, я бяха научили на някои неща. Знаеше как да се бори, как да оцелява, да лъже, да мами. Беше установила, че лукавството може да спести много повече проблеми, отколкото убеждаването и логиката.
Продължаваше да стиска иглата в ръка. Око за око, каза си тя.
Препятствието, пред което трябваше да се изправи, изглеждаше непреодолимо. Докторът, т.е. ветеринарят — за нея той все още си беше Пазача — използваше Феликс за охрана на бараката. Кучето щеше да разкъса всеки натрапник или самата нея, ако успееше да излезе от клетката. Трябваше да измисли как да се справи с него. За да засили свирепостта му, Пазача го беше оставил без храна. Феликс пиеше вода от автоматичния кран в клетката до нейната. Вратата й беше оставена отворена, за да може кучето да влиза в нея. Но с всеки изминат ден в очакване на Пазача и храната Феликс сновеше все по-често до клетката и обратно. Понякога лягаше в нея и лигите му течаха, докато я гледаше. Често това продължаваше с часове и я плашеше. Опитваше се да го отпъди с махване на ръка или да му се скара през намордника, но кучето продължаваше да я гледа, без да реагира. Душеше миризмата й, желаеше я.