Тя му каза нещо, но Тег не я чу. Мейбек се беше обадил по телефона в клиниката, че „проблемът с камиона е решен“. Това означаваше, че се е отървал от компютъра. Добра новина, но недостатъчна, за да го убеди, че всичко е наред. Промяната се чувстваше из въздуха. Трябваше да действа бързо. Всичко зависеше от реализирането на жътвата.
Набоде на вилицата парче нюйоркска пържола и отхапа късче от нея. Внимателно си изтри брадата. Ако не се полагат грижи, брадите се замърсяват и миришат неприятно.
— Решила ли си какво ще бъде менюто? — Опитваше се да бъде другият човек, другият Елдън Тег, когото възнамеряваше да остави в миналото. Менюто изобщо не го интересуваше. По-важно беше как да се отърве от тялото на Майкъл Уошингтън, но все пак трябваше да изиграе ролята си, от него се изискваше да каже мнението си.
— Не помниш ли, че решихме да оставим това на снабдителната фирма? Същите хора, които бяхме наели на благотворителното парти в помощ на домашните животни. Няма за какво да се безпокоиш — увери го тя. — Аз ще подредя цветята, това е всичко. За останало те имат грижата.
— Ами децата?
— Какво децата? — попита тя. Беше нервно същество и това го дразнеше.
— Разбира се, ще трябва да ги представим на гостите, но непосредствено преди вечерята. Няма да отнеме повече от няколко минути.
— Трябва ли изобщо да го правим? — попита тя.
— Ами това са твои деца. Те представят самите нас. Нали искаш да те приемат в Управителния съвет! — Изглеждаше отегчен.
— Разбира се, че трябва да ги представим — смути се тя. — Какво казах?
— Точно така — съгласи се той.
— Изглеждаш уморен — забеляза тя и се загледа в него. — Тази вратовръзка изобщо не е подходяща. Работиш прекалено много. Сигурно ще ти трябват нови обувки, или поне лъсни тези. Успяваш ли да се наспиш? Тези пътувания до фермата! Имам чувството, че не съм те виждала от седмици. Всъщност върху какво работиш?
— Нищо особено — промърмори той. Трябваше да се отърве на всяка цена от този труп, но как?
— Какво каза?
Никога не чуваше какво й говори, винаги го караше да повтаря. Точно в този миг почувства, че се задава един от тиковете му. Не искаше да се случва пред нея, защото напоследък положението се беше влошило, а тя се паникьосваше от най-дребни неща. Тикът обаче не го отмина. Главата му се завъртя рязко към рамото. Той се съвзе бързо, но след като направи няколко неуспешни опита. Тя го гледаше изплашена. Щеше ли да се осмели да заговори? Този тик му даваше допълнително чувство за авторитет, защото никой не говореше за него.
— Ходил ли си на лекар?
— Аз съм лекар!
Мислеше си: „Мога да го изгоря, или да го заровя.“
— Ако ти стане така на партито…
— Разбира се, че няма да ми стане.
„Да го нарежа и да го изпратя в крематориума заедно с отпадъците от операциите в клиниката.“
— Говориш така, като че ли си в състояние да го контролираш. Наистина трябва да отидеш на…
— Аз съм лекар. Няма нищо сериозно. Лека невроза, това е всичко. Дължи се на преумора.
„Трябва да го направя колкото е възможно по-бързо. Ако е възможно, още тази нощ.“
— Тази вечер трябва да си останеш вкъщи и да си починеш — каза му тя загрижена и го докосна. — Бихме могли… нали знаеш. Не сме го правили много отдавна.
— Тази вечер ли? Имам други планове.
О, господи, още един тик, и то още по-силен от предишния. Без съмнение причината беше предложението й. Тя беше виновна. Обзе го силен гняв.
— Престани да ме гледаш така! — извика той.
Тикът не се повтори. Беше успял да го преодолее.
Изправи се. Тя плачеше. Съжали я, като я гледаше със зачервените очи и сълзите по бузите.
— Трябва да се срещна с един човек — излъга той. Реши, че ще е по-добре да я успокои, преди да излезе. Можеше да не се върне до сутринта. — Партито ще бъде чудесно. И двамата сме малко изнервени, това е всичко. Ще се оправим.
— Ако ти стане така пред гостите… Не можеш ли да вземеш нещо? — попита тя.
Тези нейни приказки го изнервяха.
— Успокоителни? Лечение? — Странно, че не се беше замислял върху тази възможност. — Имаш право, скъпа. Много добре, съгласен съм. Говори със снабдителите. Ще видя какви успокоителни са подходящи. Не ме чакай.