— Може пък да умре — обнадежди се един Магьосник, когато го видяха да разбива леда на река Анкх една сутрин, за да се топне във водата. — Всички тези здравословни упражнения няма да му се отразят добре.
В Университета се носеха слухове за делата му. Архиканцлерът издържал два рунда с голи ръце срещу Детритус, огромния трол-бияч в „Кърпеният барабан“. Архиканцлерът се хванал на бас и провел среща по канадска борба с Библиотекаря, в която не победил, разбира се, но и след борбата още имал две ръце. Архиканцлерът искал Университетът да събере свой футболен отбор за големия градски турнир в деня на Прасоколеда.
Доводите на разсъдъка подсказваха, че има две причини Ридкъли още да заема поста си. Едната — той никога, за нищо на света не променяше мнението си. Другата — често минаваха няколко минути, докато осмисли някоя нова за него идея. Това е неоценимо качество у един ръководител, защото ако някой упорства да му обяснява все СЪЩОТО повече от две минути, явно то е достатъчно важно. Ако пък се предаде за някаква си жалка минута, значи изобщо не е трябвало да му досажда.
Всъщност Муструм Ридкъли се явяваше пред света в такива количества, че не беше за вярване едно тяло да е способно да ги побере.
Туп. Туп.
В тъмния шкаф на зимника вече се напълни цял рафт.
Но от Уиндъл Пунс имаше точно колкото побираше тялото му, което той насочваше прилежно по коридора.
„Не съм очаквал това. И не заслужавам такава участ. Някой някъде е сбъркал.“
Усети хладен ветрец по бузите си и чак сега осъзна, че е излязъл на открито. Пред него беше залостената порта на Университета.
Внезапно Уиндъл Пунс бе обзет от остра клаустрофобия. От години чакаше да умре, това най-после се случи, а ето че отново се озова в този… този мавзолей, пълен с изкуфяващи дъртаци, където трябваше да прекара остатъка от живота си след смъртта. Първата му работа ще е да се махне оттук и да си уреди приличен край…
— Добра ви вечер, господин Пунс.
Обърна се съвсем бавно и зърна дребната фигура на джуджето Модо, градинаря на Университета, който седеше в здрача и пушеше лула.
— О, здрасти, Модо.
— Господин Пунс, както дочух, малко сте умрял.
— Ъ-ъ… Има такова нещо.
— Виждам обаче, че не ви пука.
Пунс кимна и огледа унило оградата. Всяка вечер по залез портата на Университета се заключваше и този обичай принуждаваше преподаватели и студенти да прескачат стените. Но той сериозно се съмняваше, че би проявил подобна ловкост.
Сви пръстите си в юмруци, после ги изопна. Какво да се прави…
— Модо, има ли и друг изход оттук?
— Няма, господин Пунс.
— Тогава къде да си направим още един?
— Моля, господин Пунс?
С шум на изтормозена зидария в стената зейна дупка с приблизителните очертания на Уиндъл Пунс. После ръката на Уиндъл се показа през дупката и прибра падналата шапка.
Модо пак запали тютюна в лулата си и помисли, че на тази работа се е нагледал на какви ли не щуротии.
В тясна уличка, на която засега нямаше любопитни минувачи, някой на име Рег Шу — също мъртвец, се огледа и в двете посоки, извади четка и кутия боя от джобовете си и написа на стената следния лозунг:
МЪРТВИ — ДА! ИЗЧЕЗНАЛИ — НЕ!
После се втурна да бяга или поне се затътри много бързо.
Архиканцлерът отвори прозореца и надзърна в нощта.
— Я се заслушайте.
Магьосниците го послушаха.
Разлая се куче. Някъде подсвирна крадец, от съседен покрив се разнесе същият сигнал. В далечината семейна двойка бе почнала скандал, който подтиква съседите по няколко улици околовръст да се облегнат на первазите и да си водят бележки. Но тези звуци бяха само основните тонове в неспирната гълчава на града. Анкх-Морпорк шумолеше в нощта на път към утрото като огромно живо създание… не се плашете, и това е образно казано.
— Е? — обади се Старшият наставник. — Не чувам нищо особено.
— За същото ви говоря. Всеки ден умират десетки жители на Анкх-Морпорк. Ако всички почнеха да се мотаят между живите като горкия стар Уиндъл, не мислите ли, че вече щеше да се разчуе? Щеше да има оглушителна врява. Тоест по-оглушителна от обичайната.
— В града винаги се навъртат неколцина неумрели — скептично вметна Деканът. — Вампири, зомби, банши и така нататък.
— Да, ама те са по-естествено неумрели — заяви Архиканцлерът. — Знаят как подобава да се държат. По рождение.
— Не можеш да си неумрял по рождение — възрази Старшият наставник.4
4
Постът на Старшия наставник не е съвсем обичаен, както личи и от названието му. В някои средища на знанието Старшият наставник е най-изтъкнатият философ, в други — педантичен досадник. Старшият наставник в Невидимия университет беше философ, който успяваше да бъде педантичен досадник.