— Казвай бързо как можем да убием торище! — подкани го Архиканцлерът.
— Ъ-ъ… Не знам дали може, господин Ридкъли — смотолеви джуджето.
— А с огън? — сети се Деканът. — Май ще успея да направя малко огнено кълбо.
— Не става — отсече Архиканцлерът. — Твърде влажно е.
— Вече е пред вратата! — развика се Лекторът. — Яде я!
Магьосниците отстъпиха по-навътре в залата.
— Дано не изяде прекалено много дърво — с искрена загриженост изломоти замаяният Модо. — Стават същинска напаст, ако излапат много въглерод. Сгорещяват се.
— Знаеш ли, драги, според мен именно сега е най-подходящият момент да ни изнесеш една лекцийка за динамиката на процесите в торищата — промърмори Деканът.
Джуджетата обаче не схващат лесно смисъла на думата „ирония“.
— Е, щом казвате. Кхъ-кхъ. Правилното съотношение на материалите, разположени на съответни пластове според изискванията на…
— Свършено е с вратата — отбеляза Лекторът, примъквайки се тромаво при останалите.
Купчината маси застърга по пода.
Архиканцлерът объркано оглеждаше залата. Очите му се втренчиха в позната тежка бутилка на един шкаф до стената.
— Въглерод… Същото е като въглените, нали?
— Аз откъде да знам? — навири нос Деканът. — Да не съм ти алхимик?
Торището се измъкна от останките. Усилено бълваше пара.
Ридкъли се взираше с прискърбие в бутилката сос „Ау-ау“. Извади тапата и подуши шумно.
— От мен да знаете, тукашните готвачи изобщо не спазват рецептата. Ще минат седмици, докато ми доставят нова от вкъщи.
Метна бутилката в настъпващата купчина и тя потъна в гърчещото се месиво.
— Винаги е от полза да се добавят бодили — дъднеше Модо зад него. — Заради минералите, ясно ви е. И открай време смятам, че ако се слага по малко бял равнец…
Магьосниците надзърнаха иззад катурната маса.
— Аз ли се заблуждавам или онази гадост се раздува? — попита Старшият наставник.
— И има много доволен вид — добави Деканът.
— Вони отвратително — даде приноса си Ковчежникът.
— Ох, да се не знае! Бутилката беше почти пълна — печално промълви Ридкъли. — Наскоро я отворих.
— Природата е пълна с чудеса, като се замислиш — отбеляза Старшият наставник. — И стига сте ме гледали толкова сърдито. Запълвах времето с безобиден разговор.
— Има моменти, когато… — започна Архиканцлерът и в този миг торището избухна.
Нямаше „бум“ или „тряс“. Просто най-влажното и звучно изригване в историята на смъртоносното вътрешно натрупване на газове. Тъмночервени пламъци, обрамчени с черно, скочиха с тътен до тавана. Буци от торището се разхвърчаха из залата и заплющяха мокро по стените.
Магьосниците пак надникнаха над едва стъкмената барикада, облепена с чаени листенца.
Кочан от зелка тупна меко върху главата на Декана.
А той се пулеше в малкото петно на плочите, по което се пукаха мехури от врял камък.
Лицето му бавно се разтегли в усмивка.
— Ау… Наистина…
И другите се изправиха мъчително. Излелият се в кръвта им адреналин ги понесе на вълните си. Те се ухилиха, започнаха да се тупат дружески по раменете.
— Вкусен ли ти е лютият сос, а?! — изрева Архиканцлерът.
— Така ти се пада, ферментирал боклук!
— Ха, знаем ние как да ритаме задници! — провъзгласи Деканът.
— Модо казва, че има още три торища — намеси се Ковчежникът.
Млъкнаха.
— Защо не отидем да си вземем жезлите? — предложи Деканът.
Ридкъли побутна с крак парче от избухналата купчина.
— И мъртвите неща оживяват — мърмореше ядно. — Не ми харесва. Какво ни чака тепърва? Ходещи статуи ли?
Магьосниците вдигнаха погледи към статуите на покойните Архиканцлери, наредени край стените в Голямата зала, а и в повечето коридори на Университета. Достойното учебно заведение съществуваше от хилядолетия, а средният престой на Архиканцлерите на поста беше единадесет месеца. Имаше множко техни изваяния.
— От сърце ги го казвам — да не беше изтърсил тази приказка — намуси се Лекторът по съвременни руни.
— Ами хрумна ми, какво да правя — сопна се Ридкъли. — Хайде, време е да видим какво правят другите торища.
— Ха така! — изпъчи се Деканът, обзет от необуздан и чужд за магьосниците пристъп на мъжкарство. — Да покажем колко сме корави! Ъхъ! Корави ли сме, а?
Архиканцлерът изви вежди и огледа останалите.
— Е, корави ли сме?
— Ъ-ъ… Чувствам се сравнително корав — установи Лекторът.
— Аз съм се вкоравил, та няма накъде повече — сподели Ковчежникът. — Защото краката ми измръзнаха без ботуши.
— Щом всички са корави, ще бъда и аз — смили се Старшият наставник.